Сядах аз и се зачитах

на разни хора в писмената.

Изпървом не намирах и насита

във трогващата сила на словата.

Но в дебрите на замъгления ми ум,

набързо - ненадейно чак дори -

вълнението (като лятна мараня, раздрана от мълния)

без следа се изпари.

Стиховете станаха накъсани и нелогични:

плод на някой изтерзан и болен мозък;

коментарите звучаха тъй парливи и себични,

че по-жарки бяха те от огън.

Разказите - дълги и безлични,

а есетата - самовглъбени.

Струваха ми се всеобщо апатични

в своите безсмислени брътвежи.

Тежки думи за любов, омраза,

колебания, надежди, страхове.

Чувствата, разяждащи по-злобно от проказа,

израз си намираха в тези редове.

А нима не всеки посветен бе

на любим човек или герой?

И нима всеки вдъхновен бе

от лице познато? От сърдечен зной?

От усмивка бегла, от случаен фон,

от закачка детска, от отчаян стон?

Ала колко често тез дълбоки драми

на ирония горчива носталгична

са изказвани лице в лице, направо,

без заобикалки и въздишки?

Обич, съвест, страст и страх,

завист, болка, присмех или гняв:

кой на живо осмели се

да въстане срещу този свят

или с прегръдка от сърце да го дари?

Че наяве всеки ще мълчи!

Има ли си псевдоним оригинален

кой не би бил Откровен...

А на хората от прозаичния живот остава

отдалече да четем.

В противоречие със заглавието :) (простете заигравката, но не се сдържах), искам да уточня, че лирически субект на тази импровизация НЕ са потребителите на този сайт. ;)