Напълни ми шепите с пясък,

изтръгнат от земната твърд.

Напълни ми със вятър главата,

лежаща на топлата гръд.

Напълни ми вените с огън

и после избягай далеч.

После бризът пронизва до кокал,

всяка мисъл е ледена сеч.

Напълни ми обувките с мирис

на твоите стъпки до мен.

Аз го пазя по-зорко от ирис,

ала, всъщност, пазачът е в плен.

Напълни ми душата с копнежи,

превърни я в ръждив карнавал -

нека скърца, кога се разнежни,

под небето от лъст оживял.

Напълни ми очите със рози,

нарисувай ме после в дъжда -

изрежи ме от куп некролози,

с моя лик отпечатан на тях.

Напълни ме с твоето име -

нямам вече спасителен бряг.

Няма никога вече да имам,

няма никога вече да спра...