С думи я разпънахме на кръст,

всичките ù дрехи ù обрахме,

оставихме я унижена и с дива мъст

пред нейното нещастие не спряхме.

Но тя бе търпелива и добра,

опита се при нас да се завърне,

проронваща поредната молба

и чакаща да ù отвърнем.

Залисани в безчет проблемия,

нечуващи останахме с теб

и мразещи се в своите безвремия,

вратите хлопнахме отвред.

С празен поглед, с дива злоба

колко ли ще издържим?

И с онази, страшната отрова,

която двамата творим.

Погубвахме я всеки ден успешно,

а тя бе крехка и добра

и стана всичко ужасно безнадеждно,

опустя за миг домът.

За теб, Любов, която всичко даваш,

за да ни има нас в света,

за теб, Любов, ние ще страдаме,

след хлопналата в тъмното врата.