С думи я разпънахме на кръст,
всичките ù дрехи ù обрахме,
оставихме я унижена и с дива мъст
пред нейното нещастие не спряхме.
Но тя бе търпелива и добра,
опита се при нас да се завърне,
проронваща поредната молба
и чакаща да ù отвърнем.
Залисани в безчет проблемия,
нечуващи останахме с теб
и мразещи се в своите безвремия,
вратите хлопнахме отвред.
С празен поглед, с дива злоба
колко ли ще издържим?
И с онази, страшната отрова,
която двамата творим.
Погубвахме я всеки ден успешно,
а тя бе крехка и добра
и стана всичко ужасно безнадеждно,
опустя за миг домът.
За теб, Любов, която всичко даваш,
за да ни има нас в света,
за теб, Любов, ние ще страдаме,
след хлопналата в тъмното врата.
© Надежда Всички права запазени