Този стих ,
 на човека с най-красивите очи,
с най-нежните усни,
с най-голямото сърце аз посветих!
На този, който ме разплаква всеки път,
когато тръгва си, без да ме целуне
и мила думя да ми каже.
На този, който вечно ще обичам!
На този, който дадох си сърцето,
този, който обичам повече от живота си!
На Данчо!

Красиви, но студени сини очи,
които с надежда ме поглеждат
и  в рая ме отвеждат.
Залъгвах се, че с дгуги мога,
но в тях търсих твойте очи,
онези две искрени звезди.
Усмивка светла, смях закачлив,
изпълва моят свят и прави го по-красив.
Милувка нежна, докосване желано,
какво направи, сърцето ми,  че е пияно,
лута се в свят неоткрит
и търси те в един откраднат миг.
Не търся отговор на хиляди въпроси,
ти сам ли си, щастлив ли си, с кого си?
Защото сляпа съм за чужди думи и слова,
във мен живее твоята душа.
Неща да чуя чужди думи,
упреци и хиляди лъжи,
този път ще те обичам,
дори да е за миг!
Този път ще баде за последно,
защото твоя ще съм до живот!