Мълчиш замислена и тъжна,

не смея да те заговоря.

Чуя ли гласа ти, ще осъмна...

късам нишката, която свързва

мойте чувства и твойта воля.

Посипвам си главата с пепел

и чакам, чакам заблудена.

Почти съм се превърнала в мебел...

Утрото в окото ми влиза,

по-мъдро след нощното бдение.

Всеки ден е толкова различен,

да имаш сили да преминеш,

да се смиряваш, да обичаш,

да не се кълнеш,да се не вричаш.

По своя път...Сърце да имаш.