Заблуда
Мълчиш замислена и тъжна,
не смея да те заговоря.
Чуя ли гласа ти, ще осъмна...
късам нишката, която свързва
мойте чувства и твойта воля.
Посипвам си главата с пепел
и чакам, чакам заблудена.
Почти съм се превърнала в мебел...
Утрото в окото ми влиза,
по-мъдро след нощното бдение.
Всеки ден е толкова различен,
да имаш сили да преминеш,
да се смиряваш, да обичаш,
да не се кълнеш,да се не вричаш.
По своя път...Сърце да имаш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Вяра Николова Всички права запазени
