Пустиня... нежен пясък лети
докосва тези красиви коси
вятърът с очите си играе
докато сърцето самотно терзае
клекнала сянка в безкрайността
потънала в себе си и отчаяността
далеч от топлината, далеч от зова
далеч от надеждата, мечтата, любовта
и трус раздира този странен свят
разкрива този красив самотен цвят
тази Сянка, която в безмощие се обвинява
и душата и ума си на сивотата предава
Не... сянката се предаде... подаде ръка
но нямаше никого... поредна сълза
вълни от пясък отново я заливат
и протегнатите ръце към небето раздират
опитвайки се да й кажат "Спри!
Не е правилно! Късно е... Ти сгреши!"
И сянката в самота облечена тръгна
през пустинята бавно потегли, погледна
зърна мястото на което стоеше
но нищо вече там не я държеше
Тръгна по света огромен, забързан
в който човека чувстваше се сякаш завързан
не говореше... не чувстваше... не дишаше
само търсеше... даже и себе си не питаше
накъде? Към кого? С кого? И... защо?
нямаше отговори...сърцето бе само!
така сянката света обиколи
и нищо ново не откри...
отиде в пустинята стара
пръсти през косите прокара
и каза само тези думи с тъга...
"Сянка забравена и сама..."