Сънувам я Родината - далечна

и къщата ни бяла в самота,

и лозата стара.

Дърветата на двора пак цъфтят, но прашен прага.

Затворени прозорци - цяла зима

и един щурец живее в нея и не може да излиза.

Прокудени от своята Родина

тук без покрив и без дума мила.

Защо? Аз питам моята Родина.

Лицата ни в чужбина се променят

и без вятър белите коси се веят.

Много, много ние сме натъжени (да не кажа унижени).

Тревожни сме за къщата ни бяла,

за спукания покрив, колко сълзи съм проляла...

Обичам те, Родино свидна!

Макар да си далеч и бедна.

Макар да си обрулена, неверна, 

дори и малко лицемерна - така изглеждаш отдалеч.

Обичам те, Родино, с бедата

но кажи. Защо прокуди ти децата твои - непростимо!?

Какви чеда сме ние на тази Родина.

Живеейки далеч, в мрак, в чужбина.

Невиждайки небето родно, синьо,

ни птиците под стряхата ни мила,

ни къщата ни бяла - аз унила!

Каква Родина имаме си ние?

Забравени преди години?

Така и без нас, уж добре се управлява...

Сред чуждите народи разпиляла,

тези бисери завинаги е дала!!!

Сега, Родино, ти си без запас - останала почти в захлас!

Понякога си мисля...

От обич мога и да ти простя.

Ще ме прегърнеш ли отново?

Тук съм години преживяла и разбрала-

за тях чужда си оставам.

Да, ще ти простя. Вратите ще отвориш,

ще се върна отмаляла, остаряла.

За другите - не зная!