Зад портата
Затварям портата на двора,
улицата ме потапя в свойта глъч,
забързани, вглъбени хора,
намръщени лица, пропити с злъч.
Очи блуждаещи, очи студени,
набръчкани чела, присвити вежди,
уста със грубост заредени,
души без радост и надежди.
Градът дими от мисли тежки,
от думи глухи, от мечти без звук
и всеки носи своите одежди,
от страх, от бързане, от мъничък уют.
В нозете ми изтръпнали павета,
отекват като човешки стон
и дори в душата на поета,
грижата е седнала на трон...
И пак се връщам, там, в двора,
където времето тече по друг закон,
където мирисът на хляб и хора,
заглушава градския ми стон!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены ✍️ Без помощи ИИ
