Понякога животът ми

тъжи за мен,

но не и аз

и съм напълно откровен.

Животът рядко

си говори с мен

и затова го питам често:

„Как си миличък?

Как беше вчера

или онзи ден?“

Животът ми не спори,

но е натъжен:

„Аз взор ти дадох.“ - казва,

„Къде са нашите решения,

мечти и клетви, към които

беше толкова невинно

и наивно устремен?“

Животът ни изгрява,

но без нас.

Не сме го пожелали и решили,

но като скъп подарък

му се радваме в захлас,

забравили за крехките му сили.

Да! Непрекъснат залез е

веднъж изгрял

във бедствия и висини,

със мощ и скръб,

с късмет и спадове унили.

Или обратно!

Много изгреви ни водят

като безброен наниз

непрекъсващи съдби.

Мечти, успехи, слава,

слънце всеки ден,

докато залезът единствен

на живота дава просто

знак прощален

и неотменен.

Щастието пълно ли е

щом живот дори и пълноценен,

всъщност бавен залез е

с единствен изгрев,

с всеки миг блестящи,

но угасващи звезди?

Не песимистичен реализъм

трови ме сега,

животът е неумолим,

когато е безмълвен.

Просто бавният „дъртизъм“

грозно бръчки разора...