Залез
Понякога животът ми
тъжи за мен,
но не и аз
и съм напълно откровен.
Животът рядко
си говори с мен
и затова го питам често:
„Как си миличък?
Как беше вчера
или онзи ден?“
Животът ми не спори,
но е натъжен:
„Аз взор ти дадох.“ - казва,
„Къде са нашите решения,
мечти и клетви, към които
беше толкова невинно
и наивно устремен?“
Животът ни изгрява,
но без нас.
Не сме го пожелали и решили,
но като скъп подарък
му се радваме в захлас,
забравили за крехките му сили.
Да! Непрекъснат залез е
веднъж изгрял
във бедствия и висини,
със мощ и скръб,
с късмет и спадове унили.
Или обратно!
Много изгреви ни водят
като безброен наниз
непрекъсващи съдби.
Мечти, успехи, слава,
слънце всеки ден,
докато залезът единствен
на живота дава просто
знак прощален
и неотменен.
Щастието пълно ли е
щом живот дори и пълноценен,
всъщност бавен залез е
с единствен изгрев,
с всеки миг блестящи,
но угасващи звезди?
Не песимистичен реализъм
трови ме сега,
животът е неумолим,
когато е безмълвен.
Просто бавният „дъртизъм“
грозно бръчки разора...
© Чавдар Кунчев All rights reserved.
