В залеза на дългото обичане
от Слънцето крадяхме със очи.
Късно е сега да бъдем вричане.
Разцепихме небето си почти.
Не бяха равни късовете синьо.
А облаците взех си ги. С дъжда.
Сълзите им изпивах, като вино.
Резервно-отлежавало с лъжа.
Вкусът му беше толкова познат.
Тръпчивото ти нямане болеше.
А вятърът, дори не бе талант.
В ушите нетактично ми свистеше. ...