Навсякъде пукнатини и нещастие,

навсякъде лъчи и блясъци,

черни мигли под очила,

розови нокти - самотна дъга.

Но той не чува, не разбира

колко ярост има в теб,

единствено със сенки идва

и ти искаш да умреш.

Но не от живота да изчезнеш,

нито вечно да заспиш,

просто себе си да намериш

и да си простиш.

Защото цял живот сме страдали

от грозната агония

и идилията на парчета рони я.

Защото по нас крещяха всякакви зверове,

а повече от хора бяха -

ние техни робове.

И когато слънцето за нас блесне,

пак навява тишина,

то далече също свети,

но както развалина.

Ние с теб живеем зад прозорците,

те дишат с нас,

защото само светофарите

са като цветар за час.

И всички светлини така ни радват,

те винаги са там - никога не обещават,

никога не ги е срам.

Но не намразихме тези уроди,

които вечно се продават,

те потъващ кораб управляват.

Така препускаме през времето

и все на 1 и също място то ни връща,

там при моста, който свършва.

Черно-бели сенки и шарени дрехи,

сълзите дори не са утехи.

***

Така свикнахме да живеем в болка с театрални усмивки,

а те ни казват: - Е , какво пък? Те ще свикнат.

Но по-доброто все не идва,

ние не го търсим всякак,

защото единаци сме някак.

Сред всички тези топове

и червено-сини табели

ръката ни не престава да трепери -

тя тайно храни безнадеждната надежда,

че докосва сякаш, но уви...

стрелката я подвежда.

Приятелко, с тебе не търсим нови хоризонти,

рисуваме квадрати и вярваме в хороскопи.

Но нашата илюзия е толкоз смешна,

ние чакаме тоя, дето най-много ни подвежда.

Все мъката ще прикрием зад глупав диалог,

вътрешно ще знаем - не живеем,

защото постави ли са ни срок.

И как тогава да им вярваме,

щом времето расте?

Как любов да проповядваме,

като пак календар ще ни даде?

С мир храните телата си,

но и мирът е проклета гад,

губи се из месеците някъде;

изчезва в чакащия ни свят.