Zaman
Навсякъде пукнатини и нещастие,
навсякъде лъчи и блясъци,
черни мигли под очила,
розови нокти - самотна дъга.
Но той не чува, не разбира
колко ярост има в теб,
единствено със сенки идва
и ти искаш да умреш.
Но не от живота да изчезнеш,
нито вечно да заспиш,
просто себе си да намериш
и да си простиш.
Защото цял живот сме страдали
от грозната агония
и идилията на парчета рони я.
Защото по нас крещяха всякакви зверове,
а повече от хора бяха -
ние техни робове.
И когато слънцето за нас блесне,
пак навява тишина,
то далече също свети,
но както развалина.
Ние с теб живеем зад прозорците,
те дишат с нас,
защото само светофарите
са като цветар за час.
И всички светлини така ни радват,
те винаги са там - никога не обещават,
никога не ги е срам.
Но не намразихме тези уроди,
които вечно се продават,
те потъващ кораб управляват.
Така препускаме през времето
и все на 1 и също място то ни връща,
там при моста, който свършва.
Черно-бели сенки и шарени дрехи,
сълзите дори не са утехи.
***
Така свикнахме да живеем в болка с театрални усмивки,
а те ни казват: - Е , какво пък? Те ще свикнат.
Но по-доброто все не идва,
ние не го търсим всякак,
защото единаци сме някак.
Сред всички тези топове
и червено-сини табели
ръката ни не престава да трепери -
тя тайно храни безнадеждната надежда,
че докосва сякаш, но уви...
стрелката я подвежда.
Приятелко, с тебе не търсим нови хоризонти,
рисуваме квадрати и вярваме в хороскопи.
Но нашата илюзия е толкоз смешна,
ние чакаме тоя, дето най-много ни подвежда.
Все мъката ще прикрием зад глупав диалог,
вътрешно ще знаем - не живеем,
защото постави ли са ни срок.
И как тогава да им вярваме,
щом времето расте?
Как любов да проповядваме,
като пак календар ще ни даде?
С мир храните телата си,
но и мирът е проклета гад,
губи се из месеците някъде;
изчезва в чакащия ни свят.
© Без Име All rights reserved.
