Защо плачеш, Татко...
Защо плачеш, Татко...
а масата, отрупана с тъга... стои!
Не ме съди, нима по-сладко
е брашното, непресято... с камъни?
Не ме кори в очите си зелени.
Нима реката не пресъхва без вода?
Удавникът и в сушата ще се удави!
Съдбата няма да пожали младостта!
Не ме вини, душата ти сломена негодува!
Единствен съдник си на моя кучи брод.
Плувецът и през сълзите ще изплува...
Какво съм аз без твоя благослов!?
Не ща да съм тъга в очите ти смирени,
ни стружките случайно впити там.
Роса съм, от онези малки капчици засмени...
За тебе, Татко... всичко бях!
Защо плачеш, Татко... не спираш?
И столът под теб как изпищя...
ах, как си говорите... и как го разбираш...
нека, моля те, и аз да разбера!
Това съм аз... онази, мрачната принцеса.
Коприната залепна по лицето от потта,
но още виждам ореола на светеца,
създал една голяма... дъщеря!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Николина Милева Все права защищены
казах ли че се гордея! 
