Защо плачеш, Татко...
Защо плачеш, Татко...
а масата, отрупана с тъга... стои!
Не ме съди, нима по-сладко
е брашното, непресято... с камъни?
Не ме кори в очите си зелени.
Нима реката не пресъхва без вода?
Удавникът и в сушата ще се удави!
Съдбата няма да пожали младостта!
Не ме вини, душата ти сломена негодува!
Единствен съдник си на моя кучи брод.
Плувецът и през сълзите ще изплува...
Какво съм аз без твоя благослов!?
Не ща да съм тъга в очите ти смирени,
ни стружките случайно впити там.
Роса съм, от онези малки капчици засмени...
За тебе, Татко... всичко бях!
Защо плачеш, Татко... не спираш?
И столът под теб как изпищя...
ах, как си говорите... и как го разбираш...
нека, моля те, и аз да разбера!
Това съм аз... онази, мрачната принцеса.
Коприната залепна по лицето от потта,
но още виждам ореола на светеца,
създал една голяма... дъщеря!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николина Милева Всички права запазени
казах ли че се гордея! 
