Защото те видях
Живея по средата на живота,
до болка натежал от свойто минало,
към светлото си бъдеще подносил -
одеждите с петната от мастило.
Но слава Богу! Те ще ми напомнят,
кому какво съм взел, или пък дал,
и в тъмните ъглѝ на мойта скромност,
как сбирах смелост с лист и химикал...
А днес, очи не светят срещу мене.
Човеците се търсят във екрана,
модерни във самотното си време,
в което любовта е глухоняма.
Където се надяват на случайност,
в очакване на дата за безсмъртие,
а в своята пословична нехайност,
и Господа винят, че им се сърди...
За жалост, не отглеждам оптимизъм.
От тъжната реалност му е тясно.
Надеждата е скъсаната риза
на вярата ми - буен саморасляк.
И дълго, допреди да се спомѝна,
ще сбирам мойта радост с пълни шепи,
че в този свят - късмет е да те имам
сред хората, за щастието слепи...
©тихопат.
Данаил Антонов
18.06.2024
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Данаил Антонов Все права защищены
