Когато бях, не се очакваше да пазя тихо.
Избирах грешките и си проправях път през тях.
Бях глупава и неразумно много исках,
Да боря истини във мрачен и гротестен свят.
Не се измарях от обидата, от болката, от разтрошените мечтания.
И все избирах да си дам напук криле.
Рискувах времето си, връзките си с хората,
все гонех космоси и си доказвах светове..
И после някога, там някъде се счупи нещо крехко.
Пропука се, застина и полека се разпръсна
като прах
Така се случва при порасналите хора.
Забравят нещо, друго скриват,
дълбоко,
някъде
във тях.
От този ден се минаха години,
и цели ери и галактики дори.
Реки изтекоха, но някак скрити
запазиха се тези мои стари младини.
И тази сутрин станах леко.
И някъде дълбоко чу се глас.
Така познат от градските павета,
от някогашните мечти, така познат..
И някъде далеко чух камбани,
които пееха след сватбен марш.
За някого бележеха напред начало,
за мен бе връщане...
към своя свят..
© Венета Димитрова Все права защищены