Когато бях, не се очакваше да пазя тихо.

Избирах грешките и си проправях път през тях.

Бях глупава и неразумно много исках,

Да боря истини във мрачен и гротестен свят.

Не се измарях от обидата, от болката, от разтрошените мечтания.

И все избирах да си дам напук криле.

Рискувах времето си, връзките си с хората, 

все гонех космоси и си доказвах светове..

И после някога, там някъде се счупи нещо крехко.

Пропука се, застина и полека се разпръсна

като прах

Така се случва при порасналите хора.

Забравят нещо, друго скриват,

дълбоко,

някъде

във тях.

От този ден се минаха години, 

и цели ери и галактики дори.

Реки изтекоха, но някак скрити

запазиха се тези мои стари младини.

И тази сутрин станах леко.

И някъде дълбоко чу се глас.

Така познат от градските павета,

от някогашните мечти, така познат..

И някъде далеко чух камбани,

които пееха след сватбен марш.

За някого бележеха напред начало,

за мен бе връщане...

към своя свят..