Минава бавно есента,

от лятото догаря –

без радост като песента,

латерна що повтаря.

В прозореца една луна

лъчите си изсипа,

погледна ме и в мен позна

един живот във дрипа.

Тогаз заспах и сън видях –

вървях в поле блатисто.

Макар и сам, не чувствах страх,

в душата ми бе чисто.

Пристигнах късно в срутен дом,

на стълбите поседнах.

Бе нощ и същата луна

в тополите съгледах.

И само полъх. Ни следа

от куче или сова.

Мъждей зад ниви и листа

селце като подкова.

                  септември 1990 г.