Спомен
530
0
0
Минава бавно есента,
от лятото догаря –
без радост като песента,
латерна що повтаря.
В прозореца една луна
лъчите си изсипа,
погледна ме и в мен позна
един живот във дрипа.
Тогаз заспах и сън видях –
вървях в поле блатисто.
Макар и сам, не чувствах страх,
в душата ми бе чисто.
Пристигнах късно в срутен дом,
на стълбите поседнах.
Бе нощ и същата луна
в тополите съгледах.
И само полъх. Ни следа
от куче или сова.
Мъждей зад ниви и листа
селце като подкова.
септември 1990 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лъчезар Цонев Всички права запазени
