Когато паяк заплете от светлината лунни мрежи
и непослушното дете край майчиния скут се нежи,
и слезе тихо пролетта с вързопче шарено по хълма,
с тревица, с шепичка цветя и с вярата, че ще разсъмне,
и зимата се нагласи – за сън сред пухче от глухарче,
върбата – пуснала реси, започва тръпно да нагарча,
ухае на зелен парфюм – озон и хлорофил поглъщат
калта по смръзналия друм, из дворчета и мрачни къщи,
и мацнал с четка – в резеда, южнякът утрото подпише,
аз знам, че Бог ми го е дал. И нищо повече в излишък.