Земята ни
Ползвана и бранена...
тачена и осквернявана...
тайнствена и изучавана
от близки и врагове ранявана.
Тази наша земя с борове горди,
с планини по божественост сродни,
диша през рани лекувани с болка,
кълни в жита със сила природна.
В тишината на сенки широки,
под звуците на пенливи потоци,
земята ни храни и още обича
племе, което в беди я въвлича.
Домът в който отколе живеем
руши се полека и в недрата линее,
помни нашите грижи и чувства
и някак нарочно, почва да буйства.
Дръпна водите си в други пространства
изгони чедата си във вражески странства.
Плодовете ѝ скромни вече друг ги прибира
а лозята ѝ съхнат, сами по баира.
Човекът забравя, че плътта му е тлен,
днеска го има, утре... сменен...
поколенията на които щафета предава
да подпечата с любов към земята ни стара.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Валя Сотирова Все права защищены
