Зима

Семейно, сме на село — без интернет...

Съзерцаваме и си припомняме лицата!

Хапваме боб и погача, осветени от свещи.

Лирично отклонение:

Колко е красива тази безмълвна тишина:

селото те държи във вълнените си обятия,

а свещите хвърлят нежната си, танцуваща светлина

върху лицата, които познаваш от вечността.

Има такива преживявания, които се случват като акт на де-жа-вю

не в блясъка на екраните, а в трептенето на пламъка.

Всяка реплика, смях, всеки познат поглед

се омекотява и пресътворява като сакрален жест — от тъмнината.

Бобът и хлябът (досущ като скромен празник)

са по-вкусни, когато се споделят в кръг от светлина.

Далечното "жужене" на интернет се заменя

от звука на гласовете ни,

от уютната тишина между думите,

от пращенето на фитил...

Това не е лишение, а предизвестено завръщане.

Дар, дарът просто да бъдеш семейство, сплотено и

определено като такова не от разсейване

и разпръскване, а от присъствие.

Да бъдеш осветен отвътре от едни и същи малки,

но постоянни пламъци, поддържащи домашното огнище живо и свято.

Нека запазим тази нощ за потомците ни.

Нека тихият ѝ спомен в паметта ни

бъде свещ, която по всяко време да можем да запалим отново

в най-натоварените дни от живота си.