В една студена зимна нощ

аз крачех немощна в снега.

В сърцето си сякаш усещах острие на ръждив нож,

но това просто бе болката в моята душа.

В главата се редяха спомени от минало време

и не спирах да чувам как отвътре сърцето ми стене.

Спрях за миг и затворих очи, а от тях бликнаха горещи сълзи.

Не успях да ги спра - те се стичаха бавно

и пареха лицето ми, премръзнало в студа.

Пареха сълзите, споменът болеше,

а в мене вече искра надежда не гореше.

Продължих да вървя с последни сили,

чувствата нейде дълбоко в мен се бяха скрили

и крачех аз - без звук и без глас.

Паднах в дълбокия сняг, а върху мен се сипеха парцали.

Опитах да стана пак, но не успях

и чух отдалече жалостен вой на чакали.

Така простена и в мен душата,

поех дълбоко въздух и вече виждах как летя към небесата.