Звезда и гроб
Звезда изгря на небосклона черен,
пронизвайки със злак безкрайна шир...
над гроб един на самотата верен,
потънал в прах, обгърнат в сетен мир...
Далеч зад него ручеят докосва
на тъмнината млада буйните коси
и сякаш с влажен ромон омагьосва
във тишината плаха нечии мечти...
А над покоя черен бряст извива клони
и сякаш страж над гроба свел глава...
и тихо вместо сълзи листи рони,
без глас оплакващ клетата съдба...
И бавно пак денят нощта изпраща
към заник нов, прегърнал Вечността...
над гроба тих сам клони бряст поклаща...
А в небосклона черен заблестя звезда...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Дида Христозова Все права защищены
