Султан носеше котешко име, но за разлика от Шакир, не беше котка, а човек. Почти човек. Защото понякога ми се струваше, че е нещо повече. Беше нейдеградският луд, заменил дългогодишната местна фаворитка на тази позиция – Деса Пуйката, умряла преди време.
Ако сте забелязали, всеки град и дори всеки квартал /ако градът е по-голям/ си има един такъв луд с будна гражданска съвест, трескав плам в очите и неуморим ентусиазъм – неизменен и неугасващ. След естествения край на единия такъв неуравновесен чешит и кратко затишие, непременно се появява друг – със също толкова трескав плам в очите и будна гражданска съвест. И веднага започва неистово и безапелационно да буди /съвсем буквално/, рано сутрин или късно вечер, а понякога и на обяд, заспалите си съграждани и да ги ръчка да мислят, да се тревожат, да се възмущават – да забравят сънния уют на топлите си легла и да си спомнят Ботев или най-малкото Любен Каравелов. А защо не и Паулу Коелю, знам ли?
Явно учените глави от Областната психиатрична клиника бяха решили, че не е опасен, защото го бяха оставили на домашно лечение. Понятието „домашно“ Султан възприемаше твърде разтегливо и затова по цял ден обикаляше нейдеградските улици и тероризираше гражданите с гръмовния си глас, изразявайки безапелационно отношението си към световната политика, световната литература, киноиндустрията, съдебната реформа, борбата с корупцията и напоследък – войната в Украйна, нахлуването на малките китайски червени човечета в Европа и Америка и завладяването на Северния ледовит океан от размразени от глобалното затопляне динозаври от епохата на плейстоцена. Теми за улични съчинения разсъждения на глас Султан намираше навсякъде – телевизия, интернет, разговори със случайни минувачи, и най-вече оня вездесъщ глас, който бръмчеше непрекъснато в главата му и тревожеше въображението и съвестта му.
Султан беше хуморист и обичаше да разсмива хората. Интерпретираше световните събития оригинално и цветисто и ако не беше станал луд, навярно щеше да стане депутат или може би дори министър – със сигурност щеше да бъде любимец на пресата и щеше да изказва мнението си по животрептящите обществени проблеми компетентно и убедително, за разлика от много съвременни „истински“ народни избраници.
И тъй като Нейдеград се беше неочаквано върнал на гръцко-българската граница, която е на двайсетина километра на юг, а пък Одрин е на стотина на югоизток, Султан, както може да се разбере и от името му, беше български турчин, каквито са около 60 процента от населението на областния град. И съвсем разбираемо, всичките му словесни излияния бяха на този достопочтен език, за съжаление почти напълно неразгадаем за останалите 40 процента от населението, включително и от българскоговорещите цигани, които в града са много по-малко от турскоговорещите, но все пак съществуват. И тъй като аз, въпреки вродената си любознателност, не намерих време и кураж да се захвана с този толкова разпространен из южните краища на страната ни, но и изключително труден /както ми се струва/ език, само гледах как минувачите се подсмихват, а някои и съвсем открито се смеят на тирадите на Султан.
Веднъж се осмелих да попитам една позната туркиня:
– Какво казва?
– Не ти трябва да знаеш – вика тя и се киска. – Нецензурно е.
Не знам защо го бяха кръстили родителите му с това царско име, което подхожда повече за домашен любимец, нежели на отроче от мъжки пол в забутано провинциално градче. Доколкото ми е известно, думата означава монархическа титла, а не име. Но те явно го бяха предпочели пред Мурад, Сюлейман, Махмуд, Селим или друго някое от имената на всичките 36 владетели от бурната история на Османската империя.
А той носеше името си с достойнство и гордост, които личаха във всяко едно негово движение. Беше слаб и висок, жилав и кокалесто широкоплещест. Лицето му беше мургаво, изопнато и с неочаквано фини черти, но покрито с вечно набола четина, а черните му очи шареха насам-натам неспокойно и святкаха френетично. Зиме ходеше облечен с дълъг черен балтон и с черни кубинки, в които акуратно бяха запъхнати широки панталони от тъмносин или кафяв памучен плат, с множество ципове и дълбоки джобове с плохи. На главата му се мъдреше черна шапка с периферия, тип каубойска, с пуснати свободно и веещи се дълги връзки, а вратът му бе омотан в шалче в топли есенни тонове. Пролет и есен облеклото му беше почти същото, само дето вместо балтон носеше тъмен двуреден шлифер а ла Джеймс Бонд и високи черни обувки със заострени носове. През лятото връхната дреха изчезваше, обувките биваха заменени с черни плажни хлепки, панталоните се скъсяваха до бермуди, в неизменния тъмен цвят, а шапката си оставаше същата – явно беше много привързан към нея. И зиме, и лете ходеше разгърден, с широка и решителна крачка, размахващ ръце и вдигнал високо глава, гледащ от камбанарията на почти двуметровия си ръст над улицата като някой мрачен пророк, вещаещ разрушения и беди за простосмъртните заради натрупани грехове и липса на покаяние.
Докато не заговореше. Щом дрезгавият му, възмутен глас се извисеше над уличните простори, около него избухваше непроизволен смях, който го придружаваше като ореол навсякъде, където се появеше и в който той се къпеше с тържествуващо наслаждение. Не се усмихваше, лицето му си оставаше каменно неподвижно, само пламъкът в очите му се разгаряше още повече и от тях започваше да струи такова болезнено изстъпление, че те побиваха тръпки. Гласът му изтъняваше и заприличваше на писък на връхлитащ локомотив и се носеше Султан из притихналия град като бушуващ ураган, помитащ всичко по пътя си.
Минувачите турци го гледаха весело, защото разбираха какво казва, някои дори се спираха при него и се разговаряха. Думите му и смисълът им явно бяха противоположни на мрачното му изражение и донякъде го смекчаваха, но аз не разбирах какво казва, долавях само някои познати турски думи и неизбежно вмъкнатите в речта му български изрази и можех само да се досещам за бликащата стихия на хумора му.
Веднъж, минавайки покрай вечно разкопаната Стара главна, под оглушителния гърмеж на допотопните машини, които сменяха канализационните тръби, го видях изправен на ръба на една от зейналите дупки, да се вглежда в изтърбушената улица напред и го чух да си мърмори: „Бахмут! Бахмут!“ И наистина – изровената настилка беше като след бомбардировка, а ямите, осеяли асфалта, приличаха на окопи и траншеи. Навсякъде се въргаляха окастрени клони, сякаш ВиК и служба „Екология и опазване на околната среда“ бяха решили едновременно да ходят по нервите на нейдеградчани и да изпитат търпението им на опън и натиск „Трай, бабо, за хубост!“. И война си беше това – продължителна и шумна, и се водеше и под земя, и във въздуха, а на земята – по средата, като някой бог на възмездието беше Султан, размахал ръце като вятърна мелница, и земята се тресеше под стъпките му и от гръмогласния му глас, с който надвикваше машините, а очите му хвърляха ослепителни мълнии.
Друг път, наблюдавайки две бездомни кучета, сбили за някакво кокалче, хапещи се и лаещи настървено, заобикаляйки ги внимателно и виждайки как едното се предава под напора на другото и подвило опашка, се отдалечава, поклати укоризнено глава и викна назидателно: „Хищна хиена, хищна хиена!“ Последва порой от неразбираеми думи, примесени с псувни, а околните продавачи, наизлезли пред магазините на припек и разговорка, се разхилиха неистово и зашумяха одобрително.
Това весело настроение, което го съпровождаше навсякъде, беше чудесно, но доста нездравословно. То подхранваше лудостта му и разбеснелият се, викащ Султан се превръщаше периодически в дразнител и смутител на спокойствието на мирното родопско градче.
И тъй като не разбирах какво казва, оставах недокосната от харизмата му и не му се радвах, а изпитвах мъчително съчувствие, примесено с неясна тревога. Беше още млад и изглеждаше физически здрав, би могъл да живее пълноценно, а не да се мотае като безработен цирков артист по улиците – за посмешище на зевзеците по пазара и сякаш дори на изпадналите до крайност бездомни кучета и котки. „За смях на кокошките“, това ми минаваше през ум, когато го гледах и ставах свидетелка на оглушителното веселие, което неизменно го придружаваше.
Веднъж не издържах и се приближих до пейката пред Халите, на която бяха насядали младежи, забавляващи се с гръмогласните му тиради. Изчаках го да отмине и и им викам:
– Няма ли да престанете? Така го поощрявате. Ако не му обръщате внимание, ще повика, ще повика и ще спре.
– Забавен е! – каза едно от момичетата и се засмя.
– Няма да спре! – възрази едно по-големичко момче. – Не е наред с главата.
– Не е по-различен от нас – казах. – Само че не знае как да си поиска ефективно това, от което има нужда.
Това е, мислех си аз, докато се отдалечавах. Всеки от нас има проблеми, разликата е в начина на разрешаването им – това ни прави нормални или „луди“. А убеждаването на „зрителите“ нямаше да свърши работа – не можех да обясня на целия град, че не трябва да го поощряват, все някого щях да пропусна, пък и едва ли всички щяха да ме послушат – просто не им пукаше, весело е и точка!
Другия път, когато срещнах Султан, не го подминах. Гледаше една огромна реклама на витрината на магазин за дрехи и си говореше с нея.
– Защо викаш? – скарах му се аз. – Я се виж – коскоджами ти мъж, здрав и прав, а се държи като малко дете.
Млъкна изненадано, явно беше свикнал да му се радват или да се страхуват от него. А после почна една… Лицето му се сгърчи, той отстъпи назад и като пусна едно гласище! Не разбирах какво казва, но имах чувството, че попържа нечия рода до девето коляно и изразява възмущението си от хиляда несправедливи и кървави войни, чието бойно поле беше в главата му. Не говореше на мен, говореше на целия свят, викаше, викаше, викаше! Отдалечих се, зашеметена от този пронизителен вик и изпълнена с отчаяние – той беше безнадежден! Какво се опитваш да направиш, драга ми книжна библиотекарска плъхкиньо – това, което не са успели да направят куп учени глави с куп конски лекарства, с които вероятно го тъпчат? Зарежи я тая изгубена кауза!
Но там, където има вятърни мелници, винаги ще се намери поне един Дон Кихот, това е сигурно.
Чудото обаче стана. Или поне така ми се стори в началото. Следващия път, когато го срещнах, той… мълчеше!!! Това беше толкова необичайно за него, че си помислих, че нещо недочувам или недовиждам. Не ръкомахаше, не викаше, а кротко и с някакво тържествуващо достойнство ме подмина. Мълчешком.
Това се повтори няколко пъти и аз си помислих прибързано и с гордост: „Излекувах го!“
Да, ама не!
Когато го зърнах след няколко дни в края на улицата, пак си ръкомахаше и нещо крещеше. После ме видя и млъкна. Подмина ме и след като се отдалечи, пак започна да каканиже. И това се повтаряше отново и отново. Спираше да вика, само след като ме видеше – преди и след това си беше същият Султан – неразбраният пророк, на когото всички се смееха.
Отказах се. Вече не се опитвах да го променя. Търпях го, като другите, които не му се смееха.
Остана Антигона.
Антигона беше българка, въпреки гръмкото си трагедийно име. Също гръмогласна. Вероятно Господ ни беше отпуснал двама безумци на една и съща територия заради културните различия. Нея я разбирах, но каква полза? „Все цапат, все цапат, а никой не чисти! Мързелив народ! Добре, че съм аз, иначе ще се заринем в мръсотия!“ и тем подобни. Спираше минувачите и се оплакваше от мръсотията, от беднотията, от цените, от лошотията, от какво ли не! Ходеше вечно облечена в синя манта, с кофа и метла с дълга дръжка в ръка и говореше, говореше…
Веднъж се бях спряла с братовчедка ми, болнава и нервна жена. Заприказвахме се за роднини и здраве. Изневиделица изскочи оная ми ти Антигона, намърда се между нас, обърна се към кака Неда и взе да ú вика:
– Мръсотия! Мръсотия навсякъде. Не чистят, не чистят, проклетии с проклетии! – и размаха метлата заканително.
После се протегна нагоре към клоните на близкото кайсиево дърво, покрити с изсъхнала шума, и започна да ги брули. Над главите ни се посипаха прашни листа. Кака Неда се закашля, имаше астма.
Не се стърпях и забравила печалния опит със Султан, се сопнах на чистачката с възвишено име:
– А ти първо цапаш, а после чистиш. За какво ги брулиш тия листа? Сами ще си паднат. Жената е болна, а ти диша прахта. И ще говориш, само ако те питат! Иначе ще мълчиш. Разбра ли?
Антигона се намръщи, стрелна ме с ясните си очи, в които се беше затаило безумие, обидено се фръцна, завлачи препълнената с боклуци кофа по земята и тръгна да мете нататък.
Доброволческата ми терапия нямаше върху нея дори временен ефект. Но поне бях опитала!
Та това е нашата Света двоица – така ги наричат двамата със Султан нейдеградчани. Въпреки че те никога не се появяват по едно и също време на едно и също място – сякаш между тях има някакво странно териториално-времево съглашателство. И сякаш знаят, че преминат ли една невидима граница на търпимост на хората, ще се озоват на място, не толкова толерантно и доста физически ограничено – там, на върха на хълма, в края на града, по пътя за гробищата, в сградата, боядисана във весел жълт цвят със зарешетени прозорци и висока, непреодолима желязна ограда.
Но веднъж се появи трети член на тази нестандартна двоица и аз ей сега ще ви разкажа за нея.
Беше сравнително млада, червендалеста, жена, с тъжни очи и съсредоточен поглед. Носеше огромна бежова чанта от изкуствена кожа. Облечена беше обикновено – със светлосиня разкроена пола и широка бяла блуза. Стоеше до контейнерите за боклук и гледаше разсеяно някъде над покривите, където из започналото да придобива оловносив оттенък небе се мятаха разтревожени гларуси и неистово крещяха. После птиците внезапно изчезнаха и над жилищните блокове увисна застрашителна тишина.
Жената дръпна ципа на огромната си чанта – бавно и внушително, сякаш извършваше странен ритуал с неизвестна цел. Извади оттам връзка бели напечатани листове. После бръкна в малкото джобче на голямата си чанта, измъкна очила с черни пластмасови рамки, надяна ги важно на малкия си, чип нос и започна бавно и тържествено да чете: 5, 12, 38, 3, 15, 25. Спря за секунда, после продължи: 17, 22, 3, 8, 24. След още една пауза: 35, 42, 10, 13, 8, 9. Млъкна пак и започна отначало: 5, 12, 38 и така нататък. Повтаряше тези цифри отново и отново – високо и ясно, и прехвърляше листовете един след друг.
Тъкмо се прибирах вкъщи и заинтригувана, свърнах към контейнерите – да я питам какво чете и защо. Може пък да стане история за Хрониките. Но видях съседката леля Татяна и ме досрамя. И без туй ми е излязло вече име на събирачка на стотинки из пазарските китни тротоари, ако ме видят да разпитвам и тази персона, която явно не е на себе си, съвсем ще си загубя ценния библиотекарски авторитет. Не, не си струва!
Размених няколко приказки с лелята и се прибрах вкъщи, но загадката със странната жена продължи да ме гложди: какви бяха тия цифри и защо ги четеше лудата там, до контейнерите? И коя беше тя? Не я бях виждала преди, явно е гастрольорка – като циганките джебчийки или оня пишман крадец наркоман, решил да обере кварталната ни баничарница, но продавачката леля Кадрие нямала и лев в касата и му предложила да му даде банички вместо пари.
На другия ден излизам на терасата и виждам същата жена. Стои до контейнера и отваря огромната си чанта. Вади листовете оттам и започва пак да чете на висок глас.
„Е, тоя път няма да се мина, само стой там!“, казвам си аз, обличам се набързо и тичам през глава по стълбите. Слизам долу – няма я.
Целия ден излизам през 15-20 минути на терасата, дебна – няма я. Не се появи повече.
После чух, че са я виждали и на други места из града. На един зевзек му хрумнало, записал числата и пуснал тото. И спечелил – шестица!
Ама как съжалих, че ме досрамя тогава и не питах какви са тия цифри. Можеше сега аз да съм милионерката!
След няколко месеца чух продължението на историята. Оня милионер направил фирма внос-износ, забъркал се в някакви афери и фалирал. Бил прост земеделски работник, нищо не разбирал от логистика, не случил на добри партньори и затънал до гуша. Обесил се после с колана си на лоста за тупане на килими в двора, а децата му до края на живота си ще изплащат дълговете му. Късмет, не ами!
https://rodopi24.blogspot.com/2023/02/video-eto-kak-se-pravi-obir-v-kardzhali-.html
© Мария Димитрова Все права защищены