Жената вървеше след косача и събираше трева. Лицето ù под розовата памучна забрадка на виненочервени едри цветя беше почти невидимо – сбръчкано и кафяво, набраздено с пукнатини и обрасло със сребрист мъх като някоя напечена от /щях да кажа южното, но не!/ северозападното българско слънце скала. Също като „чернийо камък“* – неподвижно, безизразно и някак вяло, това лице доминираше над тънкия врат и мършавото ù, дребно тяло, стегнато в тъмнозелена, дълга до коленете манта, закопчана догоре и увенчана с кръгла черна якичка. Над мантата жената носеше тъмносин елек, под коленете ù се подаваше черен анцуг с бял кант, на ръцете ù се кипреха розови гумени ръкавици, а обувките ù бяха широко отворени отгоре, с каишки, черни, прашни и също някак унили – пристъпваха след мъжа, събирайки върху изпръхналата си кожа остатъците от трева и капчици влага, които косачката безразлично и безцеремонно разхвърляше на всички страни.

  Жената размахваше проскубана метла, връщаше върху тревната площ разпиляната по асфалта растителност и сякаш безмълвно шепнеше древно циганско заклинание:

 – На ти си тревата, да се задавиш дано!

  Полянката не се давеше, а безропотно приемаше обратно накълцаните стръкове глухарчета, маргаритки, репей и детелина, както преди това беше приемала изхвърлените всякакви боклуци – найлонови торбички, хартийки, разкъсани опаковки, празни шишета от минерална вода и какво ли още не…

  Мъжът зад косачката беше нисък и широкоплещест, с тъмен каскет, черни слънчеви очила и в маскировъчни дрехи. Държеше тресящите се, вибриращи с оглушителен звук ръчки на машината сякаш управляваше незнайно чудовище. Гордо въртеше металното туловище наляво-надясно, вдигаше над полянката зеленикави росни облачета, а по петите му се носеше тръпчивото ухание на смърт и разруха.

  Розовата котка изчака косачката да заглъхне и се измъкна изпод контейнера. Протегна се лениво и се отправи към липата в края на тротоара, където беше паркиран стар, ръждясал, почти разпаднал се вече москвич. Тази развалина от социалистическо време беше временно изчезнала, когато Нейдеград се върна към българо-гръцката граница, но сега отново се беше появила. А самият Нейдеград беше плъзнал пак към северозапад, настанил се беше в Пернишката котловина и бе станал миньорски град. Но повлече със себе и джамията, заедно с част от югоизточното турскоговорещо население, като и острия  и мелодичен звън на пеещия часовник до площада. Защо ли? Към края ще разберете.

  А сега да се върнем към розовата котка. Нея бих я нарекла Дездемона, но няма да го направя. След Шакир, Маца и човешката чистачка Антигона това име ми идва малко в повече. Пък и котката не се казваше така. Всъщност нямаше име, затова нека си остане розовата котка и толкоз! Макар че тя и розова не беше. Беше светлооранжева на бели ивици, но залязващото зад Голо бърдо слънце ù придаваше онзи бонбонен ореол, който позволяваше с известно основание да бъде наречена розова. А из въздуха заедно с нея плуваше едно сладко карамелено ухание, което явно показваше истинския ù цвят, неразкрасен с временни слънчевозалезни времеви фокуси.

  Белият москвич, макар и разпадащ се, си беше москвич и съвсем не беше розов, както бихте могли да си помислите. Край българо-гръцката граница същата тази кола беше лада, тъмнокафява и прашна, но разликата не е кой знае каква. Пък и ладата я отнесе паякът, след като центърът стана синя зона. Москвичи, московчани и дори московци в Нейдеград след избухването на руско-украинската война не бяха останали много, като изключим една московчанка, женена някога за българин, завършила чешка филология, работеща като учителка по английски и пристанала впоследствие на един датчанин, търговски представител в миньорския град. След някое време датчанинът Кнуд – достопочтен русоляв, къдрокос и бледоок гигант от Северна Ютландия се беше върнал в мъгливия си Ньоресундбю, и повече никой в Нейдеград не чу за него. Но пък остави на московчанката Татяна Алексеевна /бивша Стаматова/ армаган – малко, кресливо, бледооко същество – момченце, което се очертаваше да стане полиглот и също такъв гигант почти викинг като баща си, но това след време.  

  Имаше в Нейдеград също и две тъмнокоси, дългокраки украинки – аптекарка и началничка на шевно производство в местната фабрика, една закръглена матрона със светлосини очи и пясъчноруса, ситно накъдрена коса от Беларус – продавачка в хранителен магазин, и една молдовка – зарзаватчийка на пазара, която категорично твърдеше, че говори румънски, но никой не се сещаше, че всъщност има предвид молдовски, защото хората в Нейдеград не бяха изтънко запознати с промените в Конституцията на Молдова. И четирите  гореспоменати дами бяха женени за българи. Имаше още и един киевчанин – минен инженер, дошъл за обмяна на опит и останал, и няколко бесарабски семейства, но не знам защо ги споменавам във връзка с москвича, отплеснах се пак!

  Та този москвич нещастен беше купен на времето от дядо Благой Парушев, който тогава не беше дядо още, но пак си беше същият разсеян заплес, витаещ в облаците. Излъгал го собственикът, колата уж била в отлично състояние, доверил му се дядо Благой, а като минала няколко километра – спряла и не мърда. Механикът после накарал дядото да пропълзи под колата и да погледне отдолу и наш Благой се хванал за главата – цялото ù дъно било прогнило, като изядено от железни молци, как само се е държала и е изминала и тия няколко километра, не е ясно.

  – Крепяла се е на Божията воля! – казал механикът, а после произнесъл категоричната присъда – Не става за нищо – не мога да я поправя! Никой не може. И да тръгне, ще е за кратко, ще издъхне някъде по пътя и може да направи голяма беля.

  И тъй си остана москвичът под липата – убежище за котки, кучета и разни пълзящи гадинки.

  Бонбоненото ухание на розовата котка се смеси с тръпчивия, остър чаен дъх на липата, издигна се нагоре над отчаяния горчив мирис на порязаната трева и стигна до носа на дядо Благой, излязъл да пуши на терасата. Дядото кихна и примижа срещу залязващото слънце. Терасата беше малка – метър на два, колкото един ковчег.

  „Моят бетонен гроб“, казваше за нея дядото, но не с тъга, а някак добродушно и весело, сякаш това за него беше някаква лелеяна мечта, която със сигурност някой ден щеше да стане реалност. Тогава ще положи той уморените си кости в земята и ще даде плътта си за храна на червеи и буболечки, а душата му ще бъде лека и свободна – като птиците, дето пърхат над покривите или се мотаят наоколо, кълват трохички и гукат,  гукат!

  „Може и моята Добрина да идва да ме навести от време на време в образа на гълъб, ей ги де колко са много сивичките – кацат по тенекиения перваз под терасата и чакат да им отделиш от хляба си. И те душици носят, милите!“

  И ръсеше дядото перваза с трошици, щом се сетеше за Добрина, и се радваше на крилатите си приятели.

  Гълъбът Фъргугу не видя, че розовата котка се е преместила от контейнера под стария москвич. Той се разхождаше наперено по бетонната козирка над входа, поглеждаше с едно око нагоре и чакаше дядо Благой да се сети за парчето суха франзела, оставено на масата в кухнята от кой знае кога, та да отвори вратата, да го извади това пусто парче от омазнената кафява хартия, с която го беше завил, и да го натроши на перваза. Хвърлил му беше око Фъргугу още вчера, но не можеше да мине през стъклото и да си хапне от трохите, щедро разпилени по масата от небрежния старец.

  „Хайде бе, дядо, влез вътре! Виж хляба, забравил си го извън кутията! Ти си имаш пресен, дай на нас сухия!“

  Но дядото беше потънал в мисли и не обръщаше внимание на пернатото, подскачащо долу по козирката. Той гледаше към отсрещната страна на улицата, откъдето се зададе съседът му – бай Дончо.

  Бай Дончо беше помъкнал на разходка болонката на внучката си Диляна. Пухкавото същество се инатеше, дърпаше се от каишката и не искаше да пресече улицата.

  – Хайде, дядовото! – увещаваше го Дончо, сякаш беше малко дете. – Ей го там павилиончето, само ще вземем кафе и се връщаме. Хайде, де!

  Но кученцето се беше спряло насред улицата и не мърдаше. И все се обръщаше и гледаше някъде назад, явно към къщи. Накрая тръгна, но с триста зòра – все се спира и слуша с половин ухо молбите на дядото.

  „Забравило е Божията заръка към хората“, си помисли унесено Благой. „Тази, за която пише в Библията: ‘Господарувайте над морските риби и над зверовете, над небесните птици и над цялата земя!’ Човекът е господар на земята и на всичко на нея, животните и птиците трябва да му се подчиняват, а той да се грижи за тях и да ги пази. Не са без разум пернатите и зъбатите, само дето не мислят, ами чувстват, подчинени са на инстинктите. Емпати са, всичко усещат: тона в човешкия глас и емоцията му, четат по човешкото лице като по книга и така ни разбират. Само дето са резервирани – не се ангажират, интересуваме ги единствено, доколкото можем да бъдем за тях източник на храна или защита от други животни. А хората трябва да се слушат, такава е била Божията повеля! Но явно и ние сме я забравили. Защото не искаме да поемаме отговорност за всичко живо. По-лесно ни е само да консумираме и да рушим. А след нас – и потоп!“

  Не се стърпя Фъргугу. Седеше си оня старец, когото пернатите от квартала бяха нарекли Щедрия, защото споделяше с тях хляба си, седеше си той на олющения стол, обърнат в профил, защото в анфас столът не се побираше в тясното терасено пространство, протегнал беше крака настрани – пуши и размишлява, а онова парче франзела чака на масата и явно няма да дочака да бъде изядено.

  А на долния етаж се размърдаха Скръндзите, които  н и к о г а  н е  х р а н я т  пернати. И които вечно протестираха, че гълъбите тропат по тенекето, та дядо Благой да спре да ги храни, защото могат да го съборят /тенекето, не дядото, той още се държеше, макар и на преклонна възраст, не беше като москвича, жилава балканска издънка беше/ . Ще го съборят тенекето друг път! И стотина гълъби да кацнат там, няма да успеят, а какво остава за един-два! Скръндзи! И сега ще викнат и дядото ще се прибере, а Фъргугу ще остане гладен!

  Подхвръкна гълъбът нагоре и кацна на перваза. Разходи се няколко пъти напред-назад, за да го види дядото. Хвръкна и покрай прозореца, дано се сети, после пак кацна.

  Дядо Благой най-после откъсна очи от инатливата болонка, видя гълъба и започна да го наблюдава с интерес. Предишния ден беше накъсал на парчета един сух краешник, но го беше хвърлил на полянката и сега коричките се белееха сред прясно окосената трева.

  – Ей там има хляб – посочи старецът, който разговаряше с всичко живо, надолу към олисялата полянка. – Иначе съседите ще се сърдят. Тропате им над главите. Нервни са. Страх ги е тенекето да не се откърти.

  Гълъбът разсеяно погледна дядото с едно око и продължи да се върти насам-натам. Явно големият човек не разбираше малката птица. А тя беше гладна. Ето я и благоверната му – сивичката Фифù. Видяла е отгоре, че Фъргугу ходи по ламарината и побърза да се присъедини. Но дядото продължаваше да се прави на ударен и не носеше хляб. И все сочеше към тревата. Ей, ало, там кучета разни маркират територии, няма да ядем вмирисан на кучешки отделителни прелести хляб. Сипвай трохи на перваза!

  „Тоя дядо съвсем изглупя!“, реши снизходително и вече малко раздразнено гълъбът и тръгна пак по перваза, но тоя път правеше рязко движение с глава, сякаш кълве по ламарината, но не я докосваше, демек: „Гладен съм, къде са трохите?“

  И дядо Благой неочаквано и обидно се разсмя. Смееше се с цяло гърло и през сълзи, та чак се задъхваше:

  – Виж го ти, мискинина! – измърмори той. – Ръчка ме да му ръся трохи. Глупавичък съм сигурно и не разбирам, та ми показва нагледно. О б щ у в а  с  м е н! Не на мен тия, друже! Ще заповядваш на гълъбицата си, не на мен!

  Дядото продължи да се смее. Гълъбът ядосано побутна гълъбицата, тя пък – приготвила се вече за вечеря, неразбиращо го погледна, после се усети, подхвръкна, а той – след нея.

  Едно момиченце с червена корделка и миша опашчица излезе от съседния вход. Държеше някаква закуска в ръка, но не я дояде, ами я хвърли бързо към контейнера, преди майка му да успее да го види. Не улучи кофата, закуската падна отстрани и събра рояк гълъби, сред които и Фъргугу. Той беше най-едър и силен от всички и завладя апетитното парче, но за кратко.

  Циганинът остави косачката, приближи се до контейнера, разгони птиците, наведе се и взе парчето хляб. Фъргугу литна към към стария москвич – зашеметен и разочарован, и попадна право в лапите на криещата се и дебнеща  розова котка.

  Така гълъбът се разплати за самоувереността и неподчинението си – беше се опитал да промени божествения ред и бе получил съответното наказание.

  Дядо Благой не видя печалната участ на Фъргугу, иначе щеше да се натъжи – той беше добър, състрадателен и наистина щедър човек.

  Но сега вниманието му беше заето с болонката. Тя и бай Дончо с чашка димящо кафе в ръка се връщаха вече от разходката до павилиончето, а от улицата насреща се задаваше момче с куче – златист ирландски сетер с разкошна дълга козина и тънка, интелигентна муцуна.

  „Ето защо се е дърпала малката!“, усмихна се дядото. „Единственото нещо, което може да се противопостави на повелята на разума е инстинктът, а този за продължение на рода е най-силният!“

  Сега пък бай Дончо теглеше болонката назад към къщи, но опърничавото животно пак се инатеше – искаше да се върне към павилиончето.

  „Няма угодия на този свят“, си каза дядо Благой, хвърли фаса в пепелника, вдигна стола и се прибра в кухнята, където го чакаше изсъхналото парче франзела. Надроби го в каймата, чукна едно яйце, наръси ситна чубрица и малко лук, омеси всичко и си изпържи кюфтета.

  От запад, няколко пресечки по-надолу, към брега на Струма, където беше джамията /ето че стигнахме и до нея/, се чу гласът на ходжата, който отправяше вечерната си молитва към небето:

  – Аааъммнн, еееииъъ, ааъммнн!

  После, само че от изток, се разнесе звукът от камбаната на църквата „Св. Иван Рилски“. От юг пък екна часовникът на Минната дирекция и само северът засега беше глух, но знае ли се? И цялата тази мултикултурна смесица от звуци идеше да покаже на дядо Благой, че се е родил израсъл и ще умре /все някога и това ще се случи/ в центъра на Вселената или поне на Слънчевата система, както още Коперник, великият почти съименник на  котловината, в която сега беше разположен скитащият Нейдеград, беше предположил. И всичко живо и неживо се върти около тая пушина – не град, ами направо Слънце!

  А липсата на шум от север /или поне от североизток/ можеше бързо да бъде компенсирана с дрънкане на калашници, свистене на летящи ракети и шум от настъпващи танкове, яхнати от свирепите руски завоеватели изнасилвачи – всъщност голобради, неопитни войничета, поставени в тежки военни условия, чийто размножителен инстинкт ги подтиква да вършат неща, немислими за тях в нормални условия и ги превръща в диви, изтерзани зверове, а не в цивилизовани хора. С промити от пропаганда  мозъци  неоперените още във физически и духовен смисъл московци ще се срещнат някъде по пътя с неоперените си още врагове братя със също толкова промити от пропаганда мозъци и ще спорят за това кой, накъде, с какво и на чия земя ще се разпорежда.

  А на мен все ми се чини, че доброволната анексия на Крим беше много по-цивилизован начин, също както доброволната смяна на името на молдовския език, отколкото тази жестока, братоубийствена война, която ще остави след себе си незаличими за столетия напред рани.

  Тайната на доброволната анексия я знаят напористите и умни московчанки и също толкова напористите и не по-глупави от тях киевчанки, отдавна превзели Европа и света. Но за да бъдат всички като тях, мисля си аз, трябва да се инвестира не в оръжие, а в образование и възпитание в ценности, а това е бавен, трудоемък и отегчителен процес заради десетилетията, изгубени в строителство на невъзможния комунизъм и сега всичко трябва да започне отначало. Продължителен и неблагодарен процес, но затова пък сигурен и безболезнен.

  Дядо Благой ще си отиде от този свят след някоя и друга година, Скръндзите ще поликуват малко, че няма кой да им тропа по перваза, а после ще си отидат и те. Панелното двайсет и кусур годишно блокче ще издържи още няколко десетилетия, след туй ще го бутнат и него, барабар с терасите и первазите, ще построят друга, по-модерна сграда, вероятно с вградени слънчеви панели или някакви още по-хитроумни джаджи, това здание също ще остарее и на негово място ще построят друго, а от дядо Благой  и онова парче франзела няма да е останало и спомен.

 Косачката на циганина с каскета забръмча и на съседната тревна площ се разхвърчаха покосени, умиращи стръкове – живи и ухаещи преди малко, а сега –  накълцани, смачкани и жалки.

  Пак ще поникнат!

*“чернийо камък“ – „Според някои учени въглищата са известни още от Х-XI век. Преди да започне промишлената им експлоатация, местното население копае с кирки и лопати и пренася с каруци и колички „чернийо камък“. Бързото развитие на Перник е свързано с големите доставки на въглища за столицата, предназначени за битови нужди и за железопътния транспорт. Дотогава за железниците, за речните и морските кораби се доставят въглища чак от Кардиф, Великобритания.“ – Уикипедия