15. Светът Маяковски – „Парка, бъбреща неясно“

  А бяха нощи! Труд, мечти

  изпълваха ги с трепет нежен –
  към лунния простор безбрежен
  духа зовяха да лети.

                          Инокентий Аненски

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/parka-bybreshta-neyasno-inokentij-anenski

  Инокентий Фьодорович Аненски (1855-1909) – руски поет, драматург, преводач, критик и педагог, роден в град Омск, където служил баща му като държавен чиновник. Скоро семейството му се премества в Петербург. Завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет. До края на живота си служи в Министерството на народното просвещение. Преподава руска словесност и древни езици в Киев, после в Седма гимназия в Петербург.

  1896-1905 – директор на Николаевската гимназия в Царско Село.

  1906-1909 – окръжен инспектор в Петербург. Чете лекции по древногръцка литература във Висшите женски курсове.

  Пише стихове от 1870-те години.

  1880-те – печата научни рецензии и статии по филология и педагогика. От началото на 1890-те г. до края на живота си превежда 12 трагедии на Еврипид. Печата статии за Гогол, Лермонтов, Гончаров и др.

  1904 – издава книга със стихове „Тихи песни” под псевдонима „Никой”,

  Посмъртно се появяват сборниците му със стихове „Кипарисова кутия” (1910) и „Посмъртни стихове (1923).  Автор на две трагедии и една драма.

  1907 – издава 1 том с трагедии на Еврипид. Литературно-критическите му статии са събрани в „Книга на отраженията” (1906) и „Втора книга на отраженията” (1909). Превежда френски поети-символисти: Бодлер,   Рембо, Верлен, Корбиер, Маларме, Жам, както и Хораций, Гьоте, Лонгфелоу и др.

  1909 – участва в организацията на сп. „Аполон”.

  На другата сутрин след закуска Пушкин ги събра пак в Малката зала и им съобщи радостна новина.

  – Карантината е отменена! – каза той и всички облекчено зашумяха. – Пощенските гълъби, които бях пратил да съобщят за вас в Седмовръх, се върнаха късно снощи. Имате покана от Двореца да посетите столицата. Искат и Маша да се върне час по-скоро, защото Дворът има нужда от нея. Това ме натъжава – пак оставам сам!

  Пушкин наистина изглеждаше тъжен и посърнал, сякаш някакво тревожно колебание го измъчваше.

  – Ама аз съм още тук! – извика Пашка. – Ще ти правя компания. Ще си яздим, ще ловим риба с вълците и ще играем на шаради. Пък може и да решиш да ми дадеш Зверобой, а? Виж как се грижа за него!

  – Пашка! – извика Маша.

  – Ще му дам аз на него един Зверобой – измърмори поетът. – Той за себе си не може да се грижи… Добре, приятели – продължи той. – Знам, че искате да потеглите колкото се може по-скоро. Можете да го направите още днес.

  – Маша може да дойде с нас – предложи Габриел. – Има място в амфибията. Ще пътува по-комфортно и ще стигне по-бързо.

  – Наистина ли? – зарадва се Пушкин. – Камък ми падна от сърцето! С вас ще е значително по-безопасно. Иначе обиколният път може да ѝ отнеме седмици. Мога да пратя няколко кани да летят над вас и да ви наглеждат. Пчелите- разузнавачки казаха, че Зида се е оттеглила и засега пътят през Бурлюк е свободен, но все пак ви съветвам да бъдете внимателни. Тя още не се е върнала в Египетска тъма и е възможно да се е притаила и да дебне някъде наоколо. Ако случайно се сблъскате с нея, покажете ѝ съда с пенкилера. Струва ми се, че ще бъде заинтригувана. Бурлюк и Гуролен ще прекосите бързо и предполагам, без проблеми. Ще ви дам пропускателния билет, който гълъбът донесе. Само две тесни ивици земя от тези страни имат излаз на север към Нав без Ду, така че пътуването през тях няма да ви отнеме много време. Но на границата с Кукя ще трябва да минете проверка. Чудовището Свинск е страж там. То ще ви зададе няколко гатанки, на които трябва да отговорите, за да продължите. В противен случай ще трябва да се върнете.

  – Ех, ако аз пътувах с тях, щях да отговоря на всичките! – каза замечтано Пашка. – Той е глупав! Бих могъл да му измисля по-добри, но Косила не дава.

  – Не се ли възгордя прекалено много, млади момко? – попита строго Маша.

  – Ами какво да направя като съм толкова умен! – изпъчи се малчуганът и ѝ се изплези. – Както се казва, езикът ми е добре окачен, а умът ми си е на мястото.

  – Сега ще ти покажа аз къде ти е мястото! – закани се Пушкин. – Марш да чистиш Конюшнята! Като дойда, всичко да блести!

  – Слушам, господарю! – изпъна се момчето и отдаде чест, а очите му се смееха. – Няма и прашинка да намерите, след като се развъртя там!

  Пашка с достойнство се отдалечи, а пътешествениците тръгнаха да си събират багажа.

  След няколко часа амфибията беше готова за път.

  – Няма много крайпътни ханове и пощенски станции в тази посока, така че Маша приготви някои неща за из път – каза поетът на Габриел.

  Лаврентий и още няколко слуги донесоха множество чували и пътни сандъчета, които майордомът нарече „погребци“ – за голямо неудоволствие на домакина.

  – Името ми навява неприятни асоциации – отговори той на въпросителния поглед на Габриел. – Не смятам никого да погребвам в скоро време. По-скоро съм готов да убия всеки, който посегне на някого, който ми е скъп!

  – Какво му има пак? – попита тихичко Дун, докато поетът се разпореждаше в багажното отделение на амфибията с многобройните пакети, кутии и други принадлежности, сред които имаше даже и няколко качета.

  – Не знам – каза Габриел. – Струва ми се, че се тревожи за Маша. Пътят е опасен.

  – В качетата има сушена и осолена риба, печено маралско и варено пилешко месо – каза Пушкин, след като всичко беше надлежно прибрано, – в чувалите – пити кашкавал и сирене, самуни хляб, в кутиите – пастет от трюфели, кифлички с кимион и колачета със запечени цели яйца. В другото…– той се намръщи, – сандъче има вино, водка и разни ликьори.

  – Ха! И кимионът изплува! – засмя се Дун. – В природата нищо не се губи, само минава от един погребѐц в друг! Да наречем погребеца гребец и да се реши проблемът!

  – Не се шегувай с тия неща! – каза с укор Джиа. – Александър Сергеевич, ще се грижим за Маша, бъдете спокойни! Тя сега е част от екипа ни. Нищо няма да ѝ се случи!

  – Не можеш да бъдеш сигурна – прошепна ѝ Дун. – По-добре не давай подобни обещания!

  – Много сме ви благодарни, че ни приехте в дома си! – каза Габриел. – Оставил съм на Лаврентий някои дребни неща, които може да ви бъдат от полза за домакинството – кафеварка, миксер, скара, бензинови запалки, ароматизирани кърпички, перилни препарати… Имайте предвид, че са със срок на ползване, защото част от уредите работят с батерии. Не разполагаме с повече, за съжаление!

  – Какво говорите! – възкликна Пушкин. – Помогнахте ми да намеря съкровището. Сега съм значително по-богат от преди. Разгадахме заедно мистерията с ескейп стаята. Цял живот няма да мога да ви се отблагодаря!

  Той се ръкува поотделно с всеки от пътешествениците, после стисна Маша в прегръдките си и дълго не искаше да я пусне.

  – Обичам те повече от всичко на света! – прошепна в ухото ѝ той, а после я настани в амфибията.

  Последни останаха Габриел и Вергилий. Пушкин дръпна настрани бившия архангел и му каза трескаво и бързо:

  – Не винаги очевидното е най-вярно. Запомнете, моля ви, тези думи! И… – той погледна неспокойно към скелета, който се мотаеше пред амфибията и се правеше на разсеян, – един последен, най-приятелски съвет от мен: това, което търсите и полагате усилия да намерите, най-вероятно си струва труда, а това, което самò идва при вас, най-вероятно крие някаква клопка.

  Той пак погледна към Вергилий, който затрака неспокойно с кости и се приближи уж нехайно към тях.

  – Не съм сигурен, че ви разбирам… – измърмори Габриел.

  – Повече не мога да ви кажа – нямам право! Но съм искрено загрижен, повярвайте ми! Наистина искам да стигнете целта на пътешествието си и да се върнете живи и здрави. Още повече, че най-скъпото ми същество ще пътува с вас. Не бих ви посъветвал нещо, което би наранило Маша по какъвто и да било начин.

  – Не съм съгласен! – извика пискливо Вергилий, поглеждайки лукаво към жената на поета. – Някои неща идват като благодат, без дори да си молил за тях – въздухът, който дишаме, слънцето, което при нас може да е малко слабичко, но пак върши работа и му се радваме и… други неща!

  – Дружбата например – изхъмка Габриел. – Необходима като слънцето и въздуха за всяко живо същество1. Оригинална мисъл!

  – Нали? – зарадва се Вергилий. – Не е моя, но толкова ми хареса, че си я присвоих. Оня, дето я е измислил, все едно вече е развенчан и даже мавзолея му в София взривиха – като Барнардианската звезда горе, само че наистина. Защо да се церемоним с него?

  – Разбира се, разбира се, защо да се церемоним с него, който и да е той! – обади се и поетът, после обърна гръб на  Вергилий, погледна многозначително към Габриел и сложи пръст на устните си. – Пожелавам ви приятно пътуване! А на връщане се отбийте пак във Въчотрън, ще се радвам да ви видя!

  След като отминаха отбивката за Контошани, пътят стана прав като стрела и Габриел увеличи скоростта. Край тях прелиташе заснеженото поле – толкова равно и еднообразно, че на пътешествениците започна да им се струва, че не се движат, а стоят на едно място. И само по далечните заснежени върхове на юг, които постепенно преминаха в ниски хълмове, и по периодически появяващата се бяла лента на голямата река Нав без Ду на север, с обрасли със заснежена тръстика брегове, можеше да се съди, че отдавна са излезли от Вълчотрън и Междутъмието и вече приближават границата с Бурлюк.

  Полето изчезна и хълмовете, приближили се неусетно, сега се възвишаваха от двете страни на пътя. Появиха се завои, стръмнини и нанадолнища. Амфибията с лекота се движеше на няколко сантиметра над заледената повърхност.

  Наближаваха поредния остър завой, когато няколкото черни кани, следващи возилото през цялото време, се стрелнаха нагоре с тревожен писък. После в мътния свод нещо припука, припламна и десетина овъглени птичи тела едно след друго осеяха пътя.

  Габриел намали, но не успя веднага да спре и мина през труповете на птиците. После иззад завоя излетяха няколко огнени хрътки и наобиколиха амфибията. Те прелитаха бясно над дърветата, стрелкаха се към колата, но не можеха да я спрат. Габриел продължи напред, но зад завоя ги чакаше изненада: Зида с огромното си туловище беше препречила пътя и размахваше към тях убийствените си щипци.

  – Ахааа! – извика тя, пресегна се, хвана амфибията и я вдигна високо пред маскираното си лице. – Приятелите на оня с приятеля с Жезъла на желанията. Фалшивия!

  Тя наведе яростно светещите си очи към прозореца от страната на Габриел и изсъска:

  – И какво да ви правя сега, любими мои? Да накълцам вас и желязната ви кутия с щипките си на малки парченца и да ви изям, да викна още огнени хрътки да ви опекат живи вътре и пак да ви изям, тоя път – цели, или да насъскам парцалените хрътки да ви разфасоват, да ви замразят и да ви изям като хрупкави топки сладолед с глазура от шоколадови песъчинки? А? Казвайте!

  Габриел смъкна стъклото на прозореца – едва-едва, колкото чудовището да може да го чува и извика:

  – А не може ли да се договорим – да ни пуснеш по живо по здраво? Без да нарушаваш целостта ни и без да ни ядеш? Мисля, че имаме нещо, което ти трябва.

  – Ха! – изсумтя богомолката. – И какво може да е това нещо, което, вие, жалки човеченца, имате, а аз – не?

  – Това! – Габриел вдигна бялото съдче пред лицето на Зида, така че тя да може да види надписа.

  – Ааааа! – зави богомолката и посегна към стъклото с острата си щипка.

  – Ще го счупя! – извика Габриел. – Само едно погрешно движение и фаянсът ще стане на сол, а скъпоценната ти отвара ще изтече!

  – Неее! – Зида се дръпна назад, но продължаваше да гледа съдчето с горящия си алчен поглед.

  – Къде я намерихте? Видях капачето и печата отдолу – истинска е! Последната останала отвара. Къде?

  – Има ли значение? – каза нехайно Габриел. – Ще ти я дадем, при условие, че ни пуснеш да минем и ако обещаеш да не ни закачаш повече. Никога!

  – Че защо да ви закачам, ако имам това? Ха-ха-ха! Тогава победата ще бъде моя. Никой няма да може да ми се противопостави. Имаш ли представа, крехко същество, какво държиш в малките си ръчички?

  – Може и да имам! – каза Габриел. – Е? Какво решаваш?

  – Дай ми отварата! Дай ми я! Кълна се, че няма да пипна с щипка нито вас, нито желязната ви ходеща кутия, нито онази, по-голямата, насред полето на границата с Египетска тъма, с всичките смешни и лесно нараними човеченца вътре. Кълна се в живота си!

  – Така те искам! – каза Габриел, отвори прозореца и подхвърли съда към извисяващата се над върховете на дърветата богомолка.

  Тя го хвана с щипците си и го скри в златния си пояс. После размаха огромните си блестящи криле, вдигна се тежко и отлетя. В небето над пътя се виждаше известно време само една проблясваща на слънцето златна искра, която скоро изчезна.

  – Дали ще сдържи обещанието си? – усъмни се Сивин, след като продължиха пътя необезпокоявани. – Подобни Същества са доста коварни и не може да им се има вяра.

  – Струва ми се, че ще го сдържи – каза Габриел. – Изглеждаше доста сериозна.

  – И това заради някаква си отвара? Не ми се вярва! – възкликна Дун. – Какво като е толкова древна и е от тайно съкровище! Може да ѝ е минал срокът на годност, въпреки надписа. За какво ѝ е? Нали няма вече други от нейния вид?

  – Може би тя самата не иска да се разболява. Или още се надява да си намери партньор – предположи Джиа. – Отварата е нейната застраховка.

  – Не мисля, че е само това – каза замислен Габриел. – Смятам, че тази отвара не е това, което изглежда. Пушкин ме наведе на тая мисъл.

  – Ти не го слушай много тоя майтапчия! – извика Вергилий. – Измисля си и дрънка врели-некипели!

  Пътят продължи без особени произшествия. След около час Вергилий им съобщи, че вече са близо до границата.   След десетина минути в дъбовата горичка отпред се появи малка къщичка, прилична повече на хамбар, отколкото на солидна сграда.

  – Ето го и граничния пункт! – каза техният водач, но въобще не изглеждаше щастлив.

  Габриел започна да се оглежда, търсейки подходящо място, където да спре.

(Следва)

  Критиците Тютюлка и Лъчезор

  – Само едно ми е чудно! Тук каните винаги губят в битките си с огнените хрътки. Там не се страхуват от огъня, защото те палят пожарите. Мирабела май пак е сгазила лука!

  – Чувал съм за подобни случаи, въпреки че „палят“ е малко пресилено. Те вземат горящи съчки и клонки от вече запален пожар и ги пренасят нататък, като по този начин разширяват полето на огъня или предизвикват пожари на нови места. После изяждат опушените от дима насекоми и дребни бозайници.

  – Тук няма спасение от огнените хрътки. Тук самите кани са опушени, и не само –овъглени са! Мислиш ли, че са омагьосани?

  – Едва ли! По-скоро тук действа принципът на Маяковски – каквото е там, тук е противоположното. Някакъв вид компенсация – с положителен или с отрицателен знак.

  – Това ли беше вметката за днес?

  – Това.

  – Кратко бе! Та чак ясно!

  – Хи-хи!

1. „Дружбата ни със Съветския съюз е така необходима, както слънцето и въздухът за всяко живо същество“ – мисъл на Георги Димитров (1882 – 1949) – 32-ри министър-председател на България в периода 1946 – 1949 г. Генерален секретар на Коминтерна (1935 – 1943) и на БРП (к). В Москва ръководи Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и е депутат в съветския парламент (1937 – 1945).