Когато слезе от рейса в малкото селце, тя вече знаеше, че всичко това трябва да свърши, колкото и да го бе обичала. Беше и трудно, защото предусещаше, че скоро няма да се върне тук, а може би никога. Въпреки това, тя беше щастлива, беше се върнала в родното си място, в своя дом. Всеки път когато погледнеше през прозореца, красиви спомени от детството, изпълнено с толкова приключения, изплуваха в съзнанието й! Прекара два от най-щастливите и спокойни дни в живота си, спомняйки си всичко, което беше преживяла тук - и хубаво, и лошо! На втория ден вечерта тя реши, че е време. Излезе на терасата и запали цигара, когато вдигна поглед, с учудване и приятна изненада установи, че вали сняг, най-красивият сняг, който беше виждала някога, малки бели снежинки танцуваха и потрепваха пред очите й и сякаш и се усмихваха. Валеше силно и докато изпуши цигарата си, всичко наоколо вече беше покрито със снежно-бяла покривка, чиста като любовта и към него! Тази мисъл я накара да се откъсне от приказната гледка и да се върне в реалността. Беше време, щеше да го направи бързо и лесно, по телефона, нямаше да има сили да му го каже в очите. Обади му се:
- Здравей, как си?
- Добре! Ти как така ми звъниш? Не си го правила никога досега?
- Ами просто исках всичко това да има хубав край.
- Край?
- Да! Пожелавам ти да решиш всичките си проблеми! Пожелавам ти най-искрено и от сърце да срещнеш момиче, което да обичаш ужасно много, а тя да те обича така силно и чисто, както те обичах аз. И когато един ден те срещна, да си най-щастливият човек, който познавам! За първи път от толкова време той разбра, явно я усети, усети силната болка, която тя изпитваше и сякаш чу сълзите, стичащи се по лицето й! Тя не искаше точно това, не искаше съжаление, беше рискувала и той усети:
- Това са много силни думи. Никога не съм искал да те нараня!
- Не си ме наранил! Просто това е моят начин да се сбогувам! Прости ми... сбогом! Затваряйки телефона, сълзите и течаха по-силно от всякога и сякаш изгаряха лицето й. Тя се сви в малкото легло и остана така още дълго време, дори не помръдваше, само сълзите и капеха безутешно и мокреха лицето й. На другия ден се събуди рано сутринта, трябваше да тръгва... той щеше да се върне и да я види, а тя не искаше това, не искаше той да я вижда така, трябваше да я запомни вечно лъчезарна и усмихната. Когато се качи в рейса и той потегли, тя гледаше през прозореца и попиваше всичко с поглед - от малките тревички край пътя, до небето, искаше да запомни всичко до най-малката подробност, защото вече нямаше да се върне тук! НИКОГА!
© Скрапи Ду Все права защищены