27.2 Светът Маяковски – „Яйцето“

  Кокошката направи важно пауза, а след това изрецитира:

  Аз съм ви сушата,

  аз съм потопът.

  Падне ли крушата,

  страда дървото.

  Има ли фениксът

  сродници преки?

  Остров тих: смел ли си,

  грабвай яйцето!

  – Това ли било? – извика Дун. – Ами така кажете! Имаме тука преки сродници на феникса. Жена му е с нас!

  Джиа пристъпи напред. Третата Кокошка се приближи към нея и започна да я разглежда с любопитство.

  – Значи това е моята скъпа снахичка! – възкликна с умиление тя. – Не вярвах, че ще доживея! Как е моят Тай? Моето скъпо момче! Няма ли да дойде да ме види?

  – Вие сте… майката на съпруга ми? Но как?

  – Отпаднахме от там и ето ни тук! – каза Кокошката. – Ние сме родителите на човешкото му тяло, но тук станахме птици. Разбрахме, че оня многопаралелен Свят е бил унищожен и решихме да създадем още едно яйце – за следващия. Отглеждаме го с много любов! Петелът, бащата на Тай, е на служба в Двореца – стои на върха на Седмата кула и кукурига на всеки кръгъл час.

  – Видяхме го! – зарадва се Невянка. – Много е сладкогласен!

  – А ти коя си, прелестно дете? – опита Кокошката и погали нежно с крило Невянка по главата.

  – Аз… – запъна се от вълнение момичето.

  – Тя е приятелката ми! – каза гордо Джъд и пристъпи напред.

  Черната кокошка го изгледа изненадано.

  – Много са ми приятни тия семейни срещи, но нямаме време! – прекъсна Дун милата сцена. – Магията на елените изтича, трябва да се прибираме! Дайте на Джиа Яйцето и да приключваме!

  – Не мога, скъпо момче! – поклати глава Кокошката. – Тя няма кръвна връзка с Тай. Съжалявам!

  – Това ли било? – засмя се тържествуващо Дун. – Ами той? За него какво ще кажете?

  Той бутна Джъд към Кокошката.

  – Това е правнукът ви! Не го ли познахте? Вижте му физиономията! – той разроши белия кичур на челото му. –   Същински петел!

  Кокошката се вгледа невярващо в лицето на младежа, в тесните му, сериозни очи, във фините черти на лицето му, после се хвърли към него и започна развълнувано да го прегръща!

  – Имам правнук! – извика тържествуващо тя. – Колко е голям! Истински мъж!

  – И праправнучка имате! Дъщеря е на сестра ми Илинда – казва се Психея! – отрони не по-малко развълнуваният Джъд.

  – Боже, какво щастие! – извика Кокошката и започна да бърше бликналите от очите ѝ сълзи. – Тай Старши ще припадне от радост, като разбере!

  – Е, ще ни дадете ли най-после Яйцето? – попита делово Дун.

  – Ще го дам, но на него! Само той може да го вземе от мен. След това и други могат да го носят, но във вените на първия, който се докосне до него, освен мен, трябва да тече кръвта на феникса.

Водната кокошка разпери едното си крило и извади изпод него едно, на пръв поглед съвсем обикновено, яйце. Малко, овално и лъскаво. Сега всички усетиха лекия дъх на мед, който се носеше от него. Джъд го пое и го прибра в раницата си.

  – Ще го пазя! – обеща той.

  – Няма ли да ни погостувате? – попита Кокошката. – Щом искате да заминете от Маяковски, едва ли ще се видим пак. Как е милият ми Тай? Искам да ми разкажете всичко за него!

  – За съжаление не можем да останем – каза Габриел. – Магията на елените ще действа до полунощ. Като тази на феята-кръстница на Пепеляшка. Дотогава трябва да сме се върнали във Вълчотрън.

  – Още е следобяд. Имате време!

  – Не знаем какво може да ни се случи по пътя. Не искаме да рискуваме.

  Прабабата на Джъд се сбогува сърдечно с правнука и със снаха си. После Кокошките излетяха от кея и щом стигнаха до средата на езерото, където пак се беше появил въртопът, се гмурнаха една по една в него. Последната Кокошка, малко преди да изчезне, се обърна към пътешествениците и извика:

  С два жълтъка е яйцето:

  дар за Маяковски летен,

  а за пътниците звездни –

  скок към къщи е над бездна.

  После махна за сбогом с крило и също потъна във водния вихър. Сирената Горчивка ги изпрати до шейната.

  Тъкмо да се качат и Вергилий, който стоеше зад Джъд, го хвана неочаквано с костеливите си ръце, бръкна в джоба на раницата му и извади оттам Яйцето. После светкавично отскочи настрани, протягайки ръка нагоре. Направи няколко крачки и спря, държейки Яйцето високо над главата си.

  – Назад! – извика той. – Назад или ще го счупя!

  Сивин, който се беше спуснал към него, замря, както и Габриел.

  – Ти не искаш да счупиш Яйцето! – каза отчетливо Сивин. – Ако го счупиш, ние ще счупим теб. Това трябва да ти е ясно!

  – Не ми пука! Пак ще се събера! Винаги го правя! Вие не можете да ми причините зло, но Косила може. Достатъчно е да ми прати някой от нейните Косми – например Остеопорозата, и ще се превърна в купчинка прах, която вятърът ще развее. И няма да мога да се събера отново. Ще умра! Този път – окончателно. Вие направихте, каквото се искаше от вас, оттук нататък поемам аз. Принуден съм да се подчинявам на Косила. Нямам друг избор! – проплака Вергилий..

  – Избор винаги има, но ти явно вече си направил твоя – каза Габриел.

  – Да, направил съм го! – извика ядно Съществото. – Искам да живея! Дори и в тази жалка и карикатурна форма. Не искам да умра. Ако се върнете в Некрополис, ще искате да запазите Яйцето и да си приберете приятелката. Но Косила този вариант не я устройва. Тя иска Златина да остане на Маяковски, а самата тя да задържи Яйцето и да използва силата му, както намери за добре. Вие не ѝ трябвате вече. Затова взех Яйцето и ще го занеса на Косила. Тя ще ме повиши. Омръзна ми да съм психопомп. Може да ме направи свой заместник. И ще ми плаща повече. А вие ще останете тук! Тя ще направи така, че да останете! – посочи той Горчивка. – Ще запее и вие вече няма да искате да си тръгнете от острова. Ще останете негови вечни затворници. С какво, мислите, са пълни пещерите на дъното на езерото? С такива смелчаци като вас! Оня многознайко с ряпата, младоликата му баба и кудкудякащата му прабаба ще имат дълго да си разказват семейни истории. До Свършека на тая Вселена. Не можете да ме спрете! Не можетееее! Ако се опитате, ще го счупя. Ще го счупяяя! Нямам какво да губя.

  Вергилий отстъпваше назад, вдигнал високо Яйцето и заплашващ да го хвърли върху близките скали. После бръкна в джоба си със свободната си ръка и извади восъчните си тапи.

  – Пей! – заповяда той на Горчивка, готов да сложи тапите в ушите си.

  Дун обаче с един скок стигна до него и го хвана за костеливата китка. Вергилий изпищя.

  – Ти, Юда хленчещ нещастен, няма да посмееш да го счупиш! – процеди през зъби той. – Върни го веднага! Веднага!

  – Как ли пък не! По-скоро бих се целунал отзад, отколкото да направя това – извика скелетът. – Пусни ме, боли! Пусни ме или аз ще го пусна. Говоря сериозно!

  Той започна да разтваря пръсти. Всички се разшумяха.

  – Пусни го! – каза Габриел и изгледа продължително Дун. – Той не може нищо. Не може да направи дори това, което каза.

  – Е, значи въпросът е решен – изсмя се Дун, но пусна китката на скелета. – Тъй като не можеш да се целунеш отзад, дори и да имаше отзад…

  – Кой е казал, че не мога! – засегна се Вергилий. – Имам тазови кости!

  – Дори и да приемем тазовите ти кости за „отзад“, което ще бъде малко пресилено без плътта по тях, пак не виждам как можеш да се целунеш сам – каза подигравателно Дун. – Виждаш ли, някой трябва да го направи вместо теб, защото там ти си самонедостижим.

  – Самонедостижим? Аз ли съм самонедостижим? – съвсем се разпени Вергилий. – Въобще не си прав! Знаеш ли колко съм еластичен? Знаеш ли?

  – Не знам – продължи Дун. – Как ще можеш да се усучеш така, че да стигнеш с несъществуващите си устни до несъществуващото си дупе. Няма начин!

  – Има! – избухна Вергилий. – Има и още как! Подценяваш ме. Много ме подценяваш!

  Той остави ядосано Яйцето и тапите на снега до кея под тревожните погледи на останалите. Побутна Яйцето леко към близкото кленово дърво. То се търкулна в пряспата под дървото и замря там. Никой не помръдна.

Вергилий вдигна костеливите си ръце, наклони се назад, после още и още, докато не докосна с пръсти земята.

  – Това е мост, но не е всичко – изсвистя той през новопридобитите си зъби.

  Сивин незабелязано отстъпи встрани към снега, вдигна Яйцето и тапите и ги прибра в джоба си. Всички си отдъхнаха. Вергилий, без да забелязва нищо около себе си, постепенно се свличаше на лакти и пълзеше под гръдния кош към краката си, все още стабилно застопорени в снега. Щом докосна петите си с пръсти, спря за миг.

  – Сега идва най-трудното – изпъшка той. – Но не е невъзможно!

  Всички с любопитство наблюдаваха движенията му.

  Той остана на лакти, пъхнати под извитото му в дъга тяло и сега бавно и неотклонно се свличаше на колене. Когато костите на таза му се изравниха с равнището на зъбите, той тържествуващо ги докосна с тях, почти захапвайки се, издаде тържествуващ звук и рухна на земята. Обърна празните си очни орбити към пътешествениците в очакване на аплодисменти, но на кея вече нямаше никого. Само в небето горе се виждаше силуетът на шейна с впрегнати в нея осем елена. После се чу далечен гръм, проблесна светкавица и шейната изчезна.

  – Няма ли… някой… да ме… разплете? – извика на пресекулки злополучният скелет, но не получи отговор.

  После Горчивка запя.

(Следва)

  Критиците Тютюлка и Лъчезор

  – Конете на Конниците на Апокалипсиса се оказаха кокошки? Мирабела все ги измисля едни…

  – Ъхъ! Така е, като сменяш непрекъснато кон за кокошка. Пръкват се все едни…

  – Имат си даже и петел – леден. Само че защо не е при тях? Аз не бих сменил осем жени за един прът, пък бил той и на върха на Дворец.

  – Не мисля, че този петел е бил мъж и на осемте кокошки, а само на прабабата на Джъд. Без петел не може да има яйце, както е всеизвестно. Закон Божи.

– Може, може! Ако…

– За това яйце трябва петел.

– Значи на въпроса какво е първо – яйцето или кокошката, отговорът е…

– Петелът!

– Не може да е петелът, получава се…

– Не, нямах това предвид!

– Но какво става?

– Петелът идва. Закривай седенката!

– ?!

– Шегичкааа! Хи-хи!