33.1 Светът Маяковски – „Вместо епилог“

  Какво ли ще се случи после, после,
  след оня праг и след чертата строга?
  А после фабула ще има друга
  и нов ще бъде после епилогът.
                                      Юри Левитански

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/vmesto-epilog-yurij-levitanski

  Юри Давидович Левитански (1922-1996) – Роден в гр. Козелец (Черниговска губерния на Украинската ССР, днес – Черниговска област на Украйна). Живее в Киев и Донецк. В юношеството си публикува редица свои стихотворения в местната преса.

  1939 – 1941 – учи в Московския институт по философия.

  1957 – завършва Висшите литературни курсове към Литературния институт „А. М. Горки“ в Москва.

  1941 – отива доброволец на фронта. Сражава се в най-горещите точки на войната. Излиза в запас през 1947 г.

  1945 – 1947 – Специален кореспондент на вестник „Съветски боец“.

  1947 – 1948 – завежда литературната част на Иркутския областен театър.

  1948 – в Иркутск е издаден първият му поетичен сборник "Пътят на войника".

  1949 – излиза сборникът "Срещи с Москва".
  1951 – излиза сборникът. "Най-скъпото. Стихове в защита на децата". В същата година става един от авторите на сборника "Ние сме за мир!".
  1952 – "Млада гвардия" издава книгата му със стихове "Нашите дни".
  1955 – Юри Левитански се преселва от Иркутск в Москва.

  1957 – приет е в Съюза на писателите на СССР и публикува редица сборници със стихове.
  1978 – излиза книгата му с поетични пародии "Сюжет с варианти".
  Някои от стиховете му стават текстове за песни. Стихотворението му „Диалог при елхата“ във вид на песен звучи в мелодрамата на Владимир Меншов „Москва не вярва на сълзи“ (1980).

  След 1950-та работи и като преводач. Превежда на руски произведенията на арменски, латвийски, литовски, молдавски поети, както и поети от източна Европа.

  1990 – Води поетичен семинар в ЛИ „А. М. Горки“.
  1993 – подписва "Писмо на четиридесет и двамата" -– публично обръщение на група известни литератори към сънародниците, съдържащо искания до президента и правителството на Русия с призив да се разпуснат и забранят "всички видове комунистически и националистически партии, фронтове и обединения", да се извадят на светло и да се разтурят "всички незаконни военизирани и въоръжени обединения и групи".
  1995 – Юри Левитански участва в изборите за Държавната дума на РФ II като кандидат на Федерално-демократическото движение.

  Умира на 25 януари 1996 г. в Москва на 75-годишна възраст.

  „Аз съм при моста, мостът е при фонтана, но аз не съм при фонтана, защото не съм преминал моста. За някого, който гледа от Луната, аз, мостът и фонтанът сме на едно и също място. Налага се Бог да е достатъчно далече, за да бъде навсякъде и само с един поглед да вижда и мен, и моста, и фонтана. За да вижда във всички времена, би трябвало да е много отдалечен във времето – напред, назад… има ли значение! Дългият път на жаждата е само един миг, който вече е отлетял. Когато сърцата се докосват, стъпките мълчат.“

  Възрастният, нисичък и мургав мъж със сива, все още буйна къдрава коса, дълги бакенбарди и магнетични сини очи спря да чете и се поклони. В залата се разнесоха аплодисменти. Той остави настрана книгата и започна да раздава автографи. Пред масичката му се изви дълга и нетърпелива опашка от хора, очакващи да получат жадувания подпис.

  На един от рафтовете отсреща нещо проблесна и отгоре на книгата, изложена най-отпред, се появиха дребни човешки силуети, ефирни и прозрачни като духове. Те не излязоха изцяло от вътрешността ѝ, а стояха, потънали до кръста в страниците и надничаха оттам любопитно. Пътешествениците (защото това бяха именно те), наблюдаваха случващото се пред тях, все още объркани, без да разбират какво се случва.

  – Къде сме? – попита тихичко Дун. – Пристигнахме ли?

  Едно дете, с ръст на великан в сравнение с техния, без да им обръща внимание, се приближи до рафта, взе съседната детска книжка с картинки и започна да я разгръща.

  Фигурките се скриха уплашено между страниците, но след малко пак се показаха. Детето продължаваше да разглежда книжката, а после я затвори и отиде при майка си. И други хора се приближаваха до рафтовете с прилежно наредени книги, вземаха някоя от тях за момент, разгръщаха я, после или я оставяха обратно на рафта, или я вземаха със себе си и отиваха да платят на касата.

  – Не ни забелязват! – промълви Габриел.

  – Но защо? – попита Дун.

  – Защото сме литературни герои, а те са истински. Намираме се в книжарница. Не виждате ли?

  Залата беше с форма на полукръг, подът ѝ беше от червеникав мрамор, таванът – жълт. Навсякъде по стените имаше рафтове с книги. Към втория полуетаж водеше вито стълбище с червен килим и там също беше пълно с книги. На една от картините, окачени на отсрещната, свободна от рафтове стена, беше изобразен мост над спокойна и широка река, а на другия ѝ бряг се различаваха очертанията на висока часовникова кула. Над картината имаше надпис: „Следваща премиера – 5 май 2108 г., Лондон“.

  През френските прозорци долу се виждаше широк булевард с раззеленили се дървета и жилищни сгради с познат силует – бели и въздушни, с ажурни тераси и сводести входове, украсени с релефи – явно оцелели във времето с леката си, елегантна красота. Поддържани, спретнати и изглеждащи сякаш вечни.

  – Това е Реалността – каза Габриел. – Истинската реалност.

  Той посочи вратата, до която се виждаше надпис на френски и английски:

„Добре дошли в книжарница

„Карнеол“!

Авеню „Ош“ № 7, Париж.

Днес, от 19 часа –

премиера на трилогията

на Александър Пушкин Втори

„Времена и граници“.

В края на събитието авторът

ще раздава автографи.“

  – Това се случва сега – каза Габриел. – Авторът раздава автографи. Погледнете надолу!

  Той посочи заглавието на книгата, от която бяха излезли. „Времена и граници“ от Александър Пушкин II, пишеше там. А отдолу: Първа част: „СО-вид“,  Втора част: „Хомо Коронус“,  Трета част: „Светът Маяковски“

  – Че това е нашата Книга! – учуди се Дун. – Тази, която Мирабела пише. Защо там има друго име?

  – Защото това е Авторът. Истинският. Този от Реалността.

  – А Мирабела какво е тогава?

  – Тя е герой от книгата. Като всички нас.

  – Но защо Разпределителят ни изпрати тук? Нали трябваше да попаднем на Алфа Центавър? – продължаваше да се чуди Дун.

  – Вероятно е сгрешил. Не чу ли, снощи са празнували Издателския ден. Може и той да не си е доспал.

  – И какво ще правим сега? – попита Невянка.

  – Вероятно скоро ще открият грешката. Това лесно може да се провери. Аз предлагам да се възползваме – каза Дун.

  – Как?

  – Да надникнем нататък. Да видим какво ще стане. Досега винаги сме били „вътре“ в книгата. Сега сме почти „отвън“. Да прескочим нататък!

  – Не мисля, че е редно – поколеба се Габриел.

  – Ти, ако искаш, стой си тук и мъдрувай кое е редно и кое – не! Аз отивам!

  Дун се изкатери върху книгата, прицели се някъде към средата и скочи. Потъна в страниците, а след малко излезе, ухилен до уши. После, преди някой да успее да го спре, скочи пак. И така няколко пъти. Накрая се върна при останалите.

  – Е? – попитаха любопитно те.

  – Стигнали сме Алфа Центавър – каза той. – Там е супер! Почти като на Земята. Ще имаме цяла една планета на разположение. Живот ще си живеем – почти като в рая.

  – А на Маяковски? Видя ли там?

  – Видях. Маяковски ще бъде унищожен при Апокалипсиса още тази нощ, малко след като Пушкин се върне с Маша.   Жалко, но това е положението – който свети с чужда светлина, не прокопсва дълго. Обаче Пушкин, Маша, Пашка, Лаврентий и почти целият Вълчотрън ще успеят да се пренесат с помощта на камъка на Нова Земя в Алфа Центавър, където ще сме пристигнали и ние. А Златина ще отиде в Омагьосаната планина. Има такава и на Нова земя. Там ще стане белокосата Пролет и…

  – Не ми казвай! – извика младата жена. – Не искам да знам!

  – Обещай да не казваш на никого от нас какво си видял. Никога! – каза сериозно Джиа. – Не бива да знаем!

  – Добре де, няма! – каза нацупено Дун. – Обаче ми позволете още един скок! Последен! Искам да надзърна в предговора. Нищо не знаем за Автора си – истинския. В предговорите обикновено пише.

  – Добре, скачай! – съгласи се Габриел. – Но бързо! Имам чувството, че нямаме много време.

Дун излезе от книгата, стъпи на рафта и открехна корицата.

  – Ето го предговора. Не е много дълъг, слушайте!

(Следва)