27.07.2025 г., 10:28

 33.1 Светът Маяковски – „Вместо епилог“

224 0 0

Произведение от няколко части към първа част

9 мин за четене

  Какво ли ще се случи после, после,
  след оня праг и след чертата строга?
  А после фабула ще има друга
  и нов ще бъде после епилогът.
                                      Юри Левитански

 

  https://otkrovenia.com/bg/prevodi/vmesto-epilog-yurij-levitanski

 

  Юри Давидович Левитански (1922-1996) – Роден в гр. Козелец (Черниговска губерния на Украинската ССР, днес – Черниговска област на Украйна). Живее в Киев и Донецк. В юношеството си публикува редица свои стихотворения в местната преса.

  1939 – 1941 – учи в Московския институт по философия.

  1957 – завършва Висшите литературни курсове към Литературния институт „А. М. Горки“ в Москва.

  1941 – отива доброволец на фронта. Сражава се в най-горещите точки на войната. Излиза в запас през 1947 г.

  1945 – 1947 – Специален кореспондент на вестник „Съветски боец“.

  1947 – 1948 – завежда литературната част на Иркутския областен театър.

  1948 – в Иркутск е издаден първият му поетичен сборник "Пътят на войника".

  1949 – излиза сборникът "Срещи с Москва".
  1951 – излиза сборникът. "Най-скъпото. Стихове в защита на децата". В същата година става един от авторите на сборника "Ние сме за мир!".
  1952 – "Млада гвардия" издава книгата му със стихове "Нашите дни".
  1955 – Юри Левитански се преселва от Иркутск в Москва.

  1957 – приет е в Съюза на писателите на СССР и публикува редица сборници със стихове.
  1978 – излиза книгата му с поетични пародии "Сюжет с варианти".
  Някои от стиховете му стават текстове за песни. Стихотворението му „Диалог при елхата“ във вид на песен звучи в мелодрамата на Владимир Меншов „Москва не вярва на сълзи“ (1980).

  След 1950-та работи и като преводач. Превежда на руски произведенията на арменски, латвийски, литовски, молдавски поети, както и поети от източна Европа.

  1990 – Води поетичен семинар в ЛИ „А. М. Горки“.
  1993 – подписва "Писмо на четиридесет и двамата" -– публично обръщение на група известни литератори към сънародниците, съдържащо искания до президента и правителството на Русия с призив да се разпуснат и забранят "всички видове комунистически и националистически партии, фронтове и обединения", да се извадят на светло и да се разтурят "всички незаконни военизирани и въоръжени обединения и групи".
  1995 – Юри Левитански участва в изборите за Държавната дума на РФ II като кандидат на Федерално-демократическото движение.

  Умира на 25 януари 1996 г. в Москва на 75-годишна възраст.

 

  „Аз съм при моста, мостът е при фонтана, но аз не съм при фонтана, защото не съм преминал моста. За някого, който гледа от Луната, аз, мостът и фонтанът сме на едно и също място. Налага се Бог да е достатъчно далече, за да бъде навсякъде и само с един поглед да вижда и мен, и моста, и фонтана. За да вижда във всички времена, би трябвало да е много отдалечен във времето – напред, назад… има ли значение! Дългият път на жаждата е само един миг, който вече е отлетял. Когато сърцата се докосват, стъпките мълчат.“

  Възрастният, нисичък и мургав мъж със сива, все още буйна къдрава коса, дълги бакенбарди и магнетични сини очи спря да чете и се поклони. В залата се разнесоха аплодисменти. Той остави настрана книгата и започна да раздава автографи. Пред масичката му се изви дълга и нетърпелива опашка от хора, очакващи да получат жадувания подпис.

  На един от рафтовете отсреща нещо проблесна и отгоре на книгата, изложена най-отпред, се появиха дребни човешки силуети, ефирни и прозрачни като духове. Те не излязоха изцяло от вътрешността ѝ, а стояха, потънали до кръста в страниците и надничаха оттам любопитно. Пътешествениците (защото това бяха именно те), наблюдаваха случващото се пред тях, все още объркани, без да разбират какво се случва.

  – Къде сме? – попита тихичко Дун. – Пристигнахме ли?

  Едно дете, с ръст на великан в сравнение с техния, без да им обръща внимание, се приближи до рафта, взе съседната детска книжка с картинки и започна да я разгръща.

  Фигурките се скриха уплашено между страниците, но след малко пак се показаха. Детето продължаваше да разглежда книжката, а после я затвори и отиде при майка си. И други хора се приближаваха до рафтовете с прилежно наредени книги, вземаха някоя от тях за момент, разгръщаха я, после или я оставяха обратно на рафта, или я вземаха със себе си и отиваха да платят на касата.

  – Не ни забелязват! – промълви Габриел.

  – Но защо? – попита Дун.

  – Защото сме литературни герои, а те са истински. Намираме се в книжарница. Не виждате ли?

  Залата беше с форма на полукръг, подът ѝ беше от червеникав мрамор, таванът – жълт. Навсякъде по стените имаше рафтове с книги. Към втория полуетаж водеше вито стълбище с червен килим и там също беше пълно с книги. На една от картините, окачени на отсрещната, свободна от рафтове стена, беше изобразен мост над спокойна и широка река, а на другия ѝ бряг се различаваха очертанията на висока часовникова кула. Над картината имаше надпис: „Следваща премиера – 5 май 2108 г., Лондон“.

  През френските прозорци долу се виждаше широк булевард с раззеленили се дървета и жилищни сгради с познат силует – бели и въздушни, с ажурни тераси и сводести входове, украсени с релефи – явно оцелели във времето с леката си, елегантна красота. Поддържани, спретнати и изглеждащи сякаш вечни.

  – Това е Реалността – каза Габриел. – Истинската реалност.

  Той посочи вратата, до която се виждаше надпис на френски и английски:

 

„Добре дошли в книжарница

„Карнеол!

Авеню „Ош“ № 7, Париж.

Днес, от 19 часа –

премиера на трилогията

на Александър Пушкин Втори

„Времена и граници“.

В края на събитието авторът

ще раздава автографи.“

 

 

  – Това се случва сега – каза Габриел. – Авторът раздава автографи. Погледнете надолу!

  Той посочи заглавието на книгата, от която бяха излезли. „Времена и граници“ от Александър Пушкин II, пишеше там. А отдолу: Първа част: „СО-вид“,  Втора част: „Хомо Коронус“,  Трета част: „Светът Маяковски“

 

  – Че това е нашата Книга! – учуди се Дун. – Тази, която Мирабела пише. Защо там има друго име?

  – Защото това е Авторът. Истинският. Този от Реалността.

  – А Мирабела какво е тогава?

  – Тя е герой от книгата. Като всички нас.

  – Но защо Разпределителят ни изпрати тук? Нали трябваше да попаднем на Алфа Центавър? – продължаваше да се чуди Дун.

  – Вероятно е сгрешил. Не чу ли, снощи са празнували Издателския ден. Може и той да не си е доспал.

  – И какво ще правим сега? – попита Невянка.

  – Вероятно скоро ще открият грешката. Това лесно може да се провери. Аз предлагам да се възползваме – каза Дун.

  – Как?

  – Да надникнем нататък. Да видим какво ще стане. Досега винаги сме били „вътре“ в книгата. Сега сме почти „отвън“. Да прескочим нататък!

  – Не мисля, че е редно – поколеба се Габриел.

  – Ти, ако искаш, стой си тук и мъдрувай кое е редно и кое – не! Аз отивам!

  Дун се изкатери върху книгата, прицели се някъде към средата и скочи. Потъна в страниците, а след малко излезе, ухилен до уши. После, преди някой да успее да го спре, скочи пак. И така няколко пъти. Накрая се върна при останалите.

  – Е? – попитаха любопитно те.

  – Стигнали сме Алфа Центавър – каза той. – Там е супер! Почти като на Земята. Ще имаме цяла една планета на разположение. Живот ще си живеем – почти като в рая.

  – А на Маяковски? Видя ли там?

  – Видях. Маяковски ще бъде унищожен при Апокалипсиса още тази нощ, малко след като Пушкин се върне с Маша.   Жалко, но това е положението – който свети с чужда светлина, не прокопсва дълго. Обаче Пушкин, Маша, Пашка, Лаврентий и почти целият Вълчотрън ще успеят да се пренесат с помощта на камъка на Нова Земя в Алфа Центавър, където ще сме пристигнали и ние. А Златина ще отиде в Омагьосаната планина. Има такава и на Нова земя. Там ще стане белокосата Пролет и…

  – Не ми казвай! – извика младата жена. – Не искам да знам!

  – Обещай да не казваш на никого от нас какво си видял. Никога! – каза сериозно Джиа. – Не бива да знаем!

  – Добре де, няма! – каза нацупено Дун. – Обаче ми позволете още един скок! Последен! Искам да надзърна в предговора. Нищо не знаем за Автора си – истинския. В предговорите обикновено пише.

  – Добре, скачай! – съгласи се Габриел. – Но бързо! Имам чувството, че нямаме много време.

Дун излезе от книгата, стъпи на рафта и открехна корицата.

  – Ето го предговора. Не е много дълъг, слушайте!

(Следва)

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Щастие

Мильо

Видя ми се тъжен и умислен. Запитах Го: – Какво ти е? Въздъхна тежко и наведе глава: – Тухларят иска...

Греховете на Фатима

Boyan

Фатима легна да умира във вторник по обяд. В къщата нямаше никой, цялото село сякаш беше опустяло в ...

Любовта на чаплата (за конкурса)

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

Гастрит на нервна почва

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...