Глава XX

   - Кога го разбрахте, момчета?

   - Е сега от там идваме, де!- изнервено отговори Слави.

   - Значи все пак не сте изчакали позвъняване от наша страна?

   - Не, не сме!- отвърна категорично Андрей.

   - Всъщност е все тая като се замисля, защото положението така или иначе завря.

   - Какво имаш предвид, инспекторке?

   - Скоро и двамата ще разберете, Слави... Никой ли не я е виждал от снощи?

   - Ами явно не- каза Андрей.

   - Сега ще влезете в кабинета ми и ще ме изчакате там... и двамата! И този път- без възражения и действия на собствен ход, ясна ли съм?- Александрова дори леко повиши тон.

   - Както кажеш, детективке. Ама не се бави много де...

   Снежана изпроводи двете момчета до кабинета и този път може би за по-сигурно ги заключи там. Отиде отново да налее вода, все пак предишната в момента все още украсяваше панталона ѝ. Върна се при Орлин.

   - Айде бе, Снежана, тая вода сега ли я копаеш да я търсиш?- започна леко изнервен Страхилов.

   - Не започвай и ти. Скоро сам ще разбереш колко дълбок е кладенецът, който изкопах... спокойно!

   - Добре де, добре! Дай да помогнем на жената сега!

   Орлин я беше сложил да легне на диванчето. Снежана отиде и напръска лицето ѝс вода. Жената изпъшка, но започна да идва на себе си.

   - Дани... Даника- прошепна тя с първите възможни сили в гласа си.

   - Добре ли сте? Хей, Нина, как сте?- настойчиво попита Орлин.

   - Вече по-добре, но- опита се да се надигне, за да се изправи, но те я полежиха отново.

   - Не, не, за никъде не бързаме сега!- каза Снежана като държеше ръката си на рамото ѝ.

   - Какво се случи? Защо се разстроихте толкова?- попита Орлин.

   - Тези очи- толкова черни и дълбоки, това лице- нежно, макар и обезобразено, но усмивката я нямаше... А името ѝ... Ах, това име...

   - Защо, говори ли Ви нещо, познавате ли я?- продължи да пита той.

   -Дали я познавам... Оххх- извърна инстинктивно поглед нагоре, сякаш да поиска помощ- Господин инспектор, Даника е моя дъщеря!- и тук Орлин направо седна на земята, както беше клекнал до нея.

   - Но как така?... Ваша дъщеря?- включи се Снежана.

   - Когато я видях там на стената- очите наистина ме привлякоха, но дали заради дългите години или липсата на надежда, не обърнах внимание на ударите на сърцето си, ала то реагира... И когато вече казахте името ѝ... Силата му не стигна, за да ме задържи от шамара, който получих и ледената вода, която ме ощави в този момент.

   Орлин направо я изпиваше с поглед в този същият момент. Беше се втренчил в нея и изучаваше всяка частица от лицето ѝ. И бележките от непознатия помощник, бързо се подредиха една по една в главата му. Нима пъзелът започваше да се разплита? Нима тя бе човекът, който той трябваше да намери? Тя ли бе човекът, който щеше да даде началото на края. И колко далеч бе той всъщност. Последна изчезнала, първа намерена... Ами останалите седем?...

   - Простете, но името Ви не е Нина, нали?- изведнъж промълви той.

   - За да ме питате, значи знаете, че не е... И още повече, знаете истинското име на клетницата застанала пред Вас сега.

   - Да, Ирина, сега вече знам... Ирина от Пирина... Трудно ми беше да повярвам, че ще Ви намеря, а Вие сама дойдохте при мен.

   - А Пламен?- вмъкна се отново Снежана- Неин брат е, нали?

   - Точно така! Брат, за който тя не знае и сестра, която той не подозира, че дори съществува и че е точно тази, която му е помогнала и го е спасила, нали инспекторе?

   - Вярно е! Явно съдбата си знае работата, защото Даника се почувства странно привлечена от него и му е помогнала без да се замисли.

   - Онова там вътре е проговорило значи...

   - Но има една лека неточност, в това което казахте...

   - Какво имате предвид, инспекторе?

   - Даника е разбрала, че има брат и майка, която всъщност я обича и сигурно е имала причина да изчезне така. Това е една от причините за нейния емоционален срив. За съжаление обаче когато решава, че ще Ви потърси и се съвзема от всичко това... се случва другото... много по-ужасното... И колелото отново се завърта, защото сега, Даника не помни нищо, не помни никой!- Ирина го гледаше с отворена уста.

   - Какво ѝ се е случило всъщност, господин полицай?

   - Ще Ви кажа, Ирина, но първо ми обещайте, че ще бъдете силна, защото това, което ще чуете е страшно и предвид сегашното Ви състояние, категорично не желая да бъда причина да влезете в болница.

   - Това, което съм изтърпяла до момента в живота си, полицай Страхилов и което не ме е съборило въпреки всичко, уверявам Ви... и Вашите думи ще понесе, което колкото и да е, със сигурност ще са по-меки от картината в главата ми в момента.

   - Така да бъде... Но нека се върнем малко по назад... Кое накара Ирина да се превърне в Нина и да смени родната почва под краката си, която толкова обича?

   - Едно чудовище... В детските ми тогава очи, ала и сега в сърцето ми то е такова. Родната казвате, която толкова обичам?

   - Не е ли така?

   - Обичам я и още как- тя върна живота ми, но не е родна.

   - Как така?

   - Родена съм на гръцка земя. Майка ми е българка... беше, а баща ми е грък.

   - Той ли е чудовището?- Ирина го пресече студено с поглед.

   - Искате да разберете? Моля, оставете ме да продължа!

   - Извинявам се... Моля...

   - Татко имаше брат, зъл човек и психически не на мястото си. Тогава бях на седем. В едно лято- двамата строяха вила край морето, аз си играех на пясъка. Нещо обаче ме накара да се обърна тогава. Мама я нямаше. Но видях как тези черни ръце, избутаха баща ми от височината на третия етаж и как тялото му падна върху белите огромни камъни, донесени от реката, за да бъдат превърнати в здрав ограден зид. Как главата му се изви неестествено, когато вратът му се счупи и кръвта му обагри завинаги тези бели камъни в паметта ми. И как когато погледнах нагоре, злият му дяволски поглед се заби в мен... и тази усмивка злокобна... Като мраморни ножове зъбите в устата му сякаш се протегнаха за мен в този момент, а проблясъците в очите му... Както и да е- никой не ми повярва тогава. Всичко приключи като нещастен случай. Дори мама не ми повярва, докато и нейният живот не се почерни като започна да „изпуска“лапите си върху мен и върху нея. Ала и друго искаше той и когато мама най-сетне разбра, направи всичко възможно да ме измъкне. И в един дъждовен априлски ден- вече бях на осем, отидохме на спирката, качи ме на автобуса и повече не я видях... Леля ми- сестра ѝ се качи при мен малко преди границата, сами знаете, че село Буйново не е никак далеч от нея. Скрихме се около столицата. Годините минаваха, там завърших и там срещнах Мирослав- бащата на децата ми- Орлин и Снежана се спогледаха- С него разбрах какво е да бъдеш щастлив и че всеки го заслужава, защото до тогава смятах, че за мен то не е отредено. Заживяхме в това селце. И как наистина обикнах тази земя. И с цяло сърце я наричам „роден край“! Казахте Ирина от Пирина... така ме нарече една жена от селото.

   - Баба Нада?- подхвърли Снежана.

   - Точно така... Даника се роди. С Мирослав бяхме толкова щастливи, докато в една злощастна нощ всичко се преобърна. Дани беше на три. Именно тая жена- сега вече баба Нада, защото тогава не беше баба, уверявам ви- тя ми каза да избягам. Наговори ми неща, които ме наплашиха. Не ѝ повярвах, но когато тя сложи ръка на корема ми и каза, че има дете, което трябва да опазя и да скрия, за да спася и другото, се замислих. Когато се прибрах, нейните думи се потвърдиха. Чудовището се беше появило отново. Погуби майка ми, а после и леля ми. Мирослав не знаеше за миналото ми, но ако исках да спася децата ни, трябваше да му кажа. Сърцето му е безгранично добро и голямо. Разбра ме и без да се замисли, ме пусна, макар и да знаеше какви ще бъдат хорските злословия и как ще израсте моята Дани с тях. Разбра, че ще става и баща за втори път и въпреки всичко това, безграничната му любов и цената която трябваше да заплати, за да спаси мен и децата, го накара да ме пусне.

   - Ирина, трябва да знаете нещо- започна плахо Орлин.

   - Оставете ме да довърша, моля Ви. Седем години по-късно разбрах, че чудовището вече го няма. Може би съдбата отново се намеси като ми прати тази жена, която приятел ми стана, въпреки нелекото си минало. От нея разбрах, че е мъртъв. Това ме мотивира да тръгна да диря моята Дани и Мирослав. Вече можех да събера семейството си цяло, но уви. Миро оказа се я беше скрил много добре. Бе заличил адреса в селото. И като миньор в Пернишко, той ѝ бе осигурил живот в столицата. И как от там питам аз, това се случва с нея?- Орлин се прокашля.

   - Позволете моля, аз да довърша историята, до колкото мога. Даника обича морето, нали?

   - Да, от къде знаете?

  - Десет години след тези събития, двамата с баща ѝ отново се връщат и заживяват там, в същото селце. Любовта на Даника към планината и в частност пещерите...

   - Или по-точно една конкретно?- вмъкна Ирина.

   - Именно. И тази страст заедно с любовта към морето, я изпращат да учи във Варна, за да завърши история, палеонтология, тайните на древните народи и се връща отново при любимата си пещера. Става екскурзовод, при това най-добрият доколкото разбрахме. Хората са питали за нея и са я търсели- Снежана гледаше с доста голям интерес Орлин в този момент. Тя разбира за Вас и брат си, от Мирослав... А това, което ѝ се е случило...Орлин ѝ разказа за трагичния инцидент, като разбира се си спести доста от зловещите подробности, а сълзите на Ирина просто пресъхнаха в един момент.

   - Как е възможно такова зверство? Кой би бил способен на подобно нещо?

   - И ме питате Вие, предвид всичко, което ми казахте?

  - Иронично, нали? Може би чудовището се е преродило. А Мирослав? Къде е той, как е?- тук ситуацията стана неловка.

   - Ирина- започна Снежана- Опитахме се...

   - Какво не ми казвате? Давайте направо!

   - Не успя да понесе случилото се с Даника!- каза Орлин.

   - Ирина, Мирослав почина!- довърши Снежана. Последва петминутна мъртва тишина.

   - Заведете ме при нея! Искам да отида при Даника!

  - Почакайте!- каза Орлин- Много Ви се насъбра изведнъж- Пламен, Даника, сега и Мирослав.  Госпожо, светът като че ли се срути отгоре Ви! Нека мине малко време!

   - Не ми е нужно време! Искам да видя детето си!- и се изправи, а Снежана нервно се прокашля.

   - И тук вероятно ще срещнем проблем!- каза именно тя.

   - Какво имаш предвид?- попита Орлин изненадан.

   - Избягала е!- изсухли Александрова.

   - Избягала е от болницата?- повтори Орлин- Как така? От кого разбра?

   - От Слави и Андрей.

   - Отишли са до болницата, нали?

   - Да, Орлине, но...

   - Почакайте- намеси се Ирина- кои са Слави и Андрей?

   - Най-добрите ѝ приятели!- каза Снежана.

   - И тях искам да видя!

   - По-кротко! Едно по едно!- по-високо вече каза Орлин и сви в юмрук едната си ръка.

   - Къде са те, Александрова?

   - В кабинета ми.

   - Изчакайте ме тук, тогава! След малко идвам!

   - Ей, ето ти ключовете!- и му ги хвърли- Няма да ми разбиваш вратата я!

   - Ти си ги заключила? Брей, страшна си ти, бе Александрова!- и излезе.

   През това време момчетата се чудеха какво да правят и зяпаха по стените. На една от тях видяха кръга от рисунки и снимки, който Снежана бе наредила. Приближиха се до тях.

   - Андрейка, тоя голям изрод ще да е, бе!

   - Така е, Слави!- Виж всичките тия, как да ги нарека?

   - Ти си по-умния, ще го измислиш!

   - Да бе, по-умния!

   - Е, по-интелигентно от мене приказваш!

   - Увертюри!- изстреля Андрей.

   - Ето, виждаш ли? Кога аз такова нещо ще кажа?

   - Абе ти можеш, ама не искаш! Пазиш си имиджа на „лошото момче“.

   - Ще те свитна ей, така да знаеш! К‘во лошо момче, бре?

   - Такова бе, съблазнително, готино...

   - Абе ти сваляш ли ме, бе?

   - Глупак!- сбута го Андрей- Не съм минал на другия бряг!

   - Я, почакай!- изведнъж смени тона Слави- Брат, виж т‘ва! Загледай се!- и му посочи- Не ти ли прилича на...

   - "Вълчият скок"?

   - Мхм... Ами тук? Това не трябва ли да е "Момчиловата крепост"? Я чакай... Ами, ако това са местата, където са другите момичета?- в този момент влезе Орлин.

   - Снежана издърпа един стол и седна срещу вече също седналата Ирина.

   - Добре ли сте?

   - До колкото е възможно- да! Тези момчета, за които споменахте, наистина ли са ѝ приятели, или ги подозирате?

   - Уверявам те, че са! Благодарение на тях знаем всичко това сега, а и не че нещо- като майка на майка- единият, не- и двамата са влюбени в нея и са готови на всичко за това.

   - А не се ли ревнуват, или не знаят за себе си?

   - О, напротив! Единият отстъпва пред другия, като приятел на приятел, защото знае, че Даника е споделила чувствата си с него.

   - Със Слави, нали?

   - Майката никога не греши!- усмихна се Снежана.

   - Сякаш влиза по в нейния характер, не зная, хрумна ми...

   - Кажете моля, от къде разбрахте за смъртта на преследвача си?

   - Когато се преселих в това пиринско селце, животът ме запозна с Янина- Снежана се ококори на името- И тя бягаше от себе си. А години по-късно разбрах, че тя има дете, има син... Или пък две?

   - Как така?

 - Смята, че е родила близнаци, но единият ѝ е откраднат, а другият е оставила, предвид положението си. Била е...

   - Проститутка?

   - От къде знаете?

   - Наречете го предчувствие... И?

   - Бащата на децата, на детето... оффф и аз не знам вече е същият този, който аз наричам чудовище! Странно, но имам усещането, че познавате Янина.

   - Познавам я!

   - Как? От къде?

   - Тя ме помоли да намеря сина ѝ!

   Орлин вкара ключовете в ключалката. Отвори вратата. Андрей и Слави се обърнаха едновременно.

   - Момчета, явно не сте се стърпяли?- каза Орлин.

   - Не сме, прав си! Ама и нашата Даничка не е.

   - И ти си прав, Слави! Въпросът е къде е отишла? Какво сте зяпнали там, в стената на плача?

   - Май намерихме начин сълзите да секнат!- каза интригуващо Андрей.

   - Какво имаш предвид?

   - Господин полицай, аз и Слави разпознаваме две от местата на тия вашите рисунки.

   - Какво? Наистина?- невярващо се облещи Орлин.

 - Наистина! Т‘ва тука е "Вълчият скок"- и посочи счупеният пясъчен часовник- а т‘ва- посочи знаменцето със стъпалата- е "Момчиловата крепост" – уверено каза Слави.

   - Момчета, вие двамата видяхте пътя, който токова отчаяно търсим. Съзнавате ли, че може би сега другите имат шанс? Вие намерихте верния път!

   - Какъв път?- Снежана стоеше на вратата, заедно с Ирина и не се въздържа да не отговори.

   - Пътят към седемте изгубени души...