Ето, че отново ти пиша. Най-накрая се реших. Дълго време се разкъсвах, но в крайна сметка мисля, че съм взела правилното решение.
Зная, че може би вече е твърде късно за... всичко. Но не мога да се примиря с мисълта, че времето ще отмие всичко. Ако вече не го е сторило, разбира се.
Аз съм добре. Чуствам се здрава, психически и физически. Добре съм, макар че ми е трудно да го усетя. Всичко се случва около ми като един непрестанен водовъртеж, който завлича със себе си абсолютно всичко. Малко оставаше да отнесе и спомена за теб. Но не го позволих. Отдавна те бях оставила, като в чекмедже, бях те затворила там, за да не можеш да ми напомняш каква бях, а каква станах. Но когато усетих какво може да се случи, се вкопчих в теб и не те пуснах, докато опастността премине. Уви, като че ли още не е преминала.
Много неща се случиха от последното ми писмо насам. И сега, като се обърна назад... всичко е като на филм. Сякаш гледам някакъв блудкав филм, чиято главна героиня е някакво момиче досущ като мен, но не съм аз. Всички спомени, цялото ми минало и целият ми живот приличат на една посивяла от времето лента, абсурдна и глупава по своему. Не намирам нищо по-специално. Не намирам теб. Никога не съм казвала някому “обичам те”, не смятам и да казвам. Просто когато (ако) срещна някой, който не е поредната грешка, която ме оставя да се давя във вина, самосъжаление и гняв, ще му кажа, че е смисълът на живота ми. Смятам, ще бъде достатъчно. Защото точно това ми липсва в момента толкова силно.
Виждаш ли, за мен е непосилно да приема онази проста истина, че човек не е живял, ако не е бил обичан. Надявам се да се досещаш, защо цената, която ще платя при подобно признание, би била толкова голяма... Ако това е така, то значи никога не съм живяла. А само това ми остава. Фактът, че фигурирам някъде, че ме има, само в това съм напълно убедена. Не мога да се разделя и с единствената ми утеха. С толкова много неща се разделих, толкова много загърбих и оставих назад. Но не и това. Не и това...
Не съм егоист. Не ти пиша, за да успокоя самотната си, не намерила покой душа. Пиша ти, защото ми липсваш. Липсва ми смеха ти, който едва си спомням, липсва ми усмивката, така досущ прилична на слънцето в безоблачни дни. Липсва ми това да споделям всичко с някого – деня, който се ражда в полите на планината утрин, цветовете на изгрева, цветове на новия живот; безсънните нощи, когато всяка сянка придобива плът и ти разказва приказки от други светове. Да споделям сънищата си. Как бих искала да узная твоите...
Някога бях това, което исках да бъда.
Това беше времето, прекарано с теб.
Хората са странни същества. Никога няма да признаем някои страхове, някои страсти, които ни разтърсват из основи. Потискаме най-силните си копнежи, защото смятаме, че постъпваме правилно. И с тези усилия, безсмислените ни действия наподобяват опит да вкараш ураган в кибритена кутийка. Защото е много по-лесно да премълчиш, отколкото да заговориш, да си тръгнеш, отколкото да останеш...
Винаги ще си спомням за теб, но не просто като за човека, с който съм била безмерно щастлива, но като за себе си, когато съм била истинска и когато наистина ме е имало.
© Елица Все права защищены