А него винаги щеше да го има
А него винаги щеше да го има – по един или друг начин. Дори с отсъствие. И в грозната наша действителност пак ми беше романтично да го имам, да го имам наблизо до себе си. Отново и отново... Да ме погълне цялата за дълго, за много дълго. Вместо това той се изплъзваше с ирония и не ме пускаше. Просто така. Не пускаше съзнанието ми. И някак болезнено обсебваше дори и несъзнанието ми. Аз не можех да си отида. А него винаги щеше да го има - обгърнат в тишина или поривни викове... И аз исках да го има... Навсякъде го исках и навсякъде го имаше. Само не и в реалността. И всяко преструване, че е забравен, костваше дни и нощи на съзнателно припомняне. Правех го нарочно. Не можех да живея иначе. Не можех без него... А него винаги щеше да го има... Моето безсилие му даваше сила. Всеки ден, всеки проклет път... Сила, за да го има винаги там, където двама ни заедно никога нямаше да ни има... Извън листите ми.