А някъде птиците виеха гнезда...(1)

на С.

            1.

           Изчака всички да нагласят многобройните чанти и куфари и последен, с небрежно движение, метна сака и погледна към стюарда на автобуса:

            - Аз май съм последен. Можете да затваряте.

           Спътниците му, все още струпани пред вратата, бавно заемаха местата си. Някой от тях стояха отстрани и жадно дърпаха от цигарите, предвкусвайки никотиновия глад през следващите часове. Гледаше ги, а не виждаше. Преди, винаги когато пътуваше, се оглеждаше да зърне отдавна невидяно лице, или да чуе познат глас... А сега... Всичко пред погледа му се сливаше в сива каша. Помисли си, че ако се появи някой познат, ще му се прииска да стане невидим. Всичко в него крещеше – обида, болка, тъга, яд – всичко се беше омотало на кълбо, което се издуваше, изпълваше го отвътре, притискаше го и го караше да се чувства като болник.

            Намери мястото си в автобуса “Добре, че е до прозореца. Поне в една посока ще мога да гледам, без да виждам нечие лице.” Отпусна се на седалката, облегна глава назад и затвори очи. В ушите му още ечаха грозните думи и пред завесата на спуснатите клепачи образът ù изплува пред него – изкривеното от злоба лице обезобразяваше иначе правилните черти, а съскащият ù глас и тежките думи я правеха да изглежда много по-стара, отколкото беше...

           Започна бавно, с някакъв особен мазохизъм, да вика спомените си – всеки миг – от първите думи, разменени в Интернет, до последните часове... Дори не знаеше защо го прави. Може би таеше плаха надежда, че това ще му помогне по-бързо да се отърси от ужаса, от болката, да забрави какви надежди носеше в себе си до преди дни...

            Както повечето истории и тази започна съвсем банално. От няколко месеца беше в принудителна, дълга и безсрочна ваканция - бяха закрили фирмата, в която работеше. Нямаше пари да си плаща квартирата в града и няколко дни, след като му връчиха документите, събра багажа си и се върна на село при майка си и баща си.

          Първите една-две седмици всичко беше добре – видя се с приятели и връстници, наобиколи многобройните си роднини – разказваше им за живота в големия град, за работата си. От време на време помагаше на някой – я колата да поправят, я ограда да укрепят, за дърва в близката гора да отидат... Но времето минаваше, започна да му омръзва все с едни и същи хора да говори за все едни и същи неща. Започна да търси по телефона бившите си колеги – ако някой е намерил работа, дали и за него няма да има нещо?! Повечето се мотаеха като него. Тези, които бяха намерили, му обещаваха да разпитат, но така и никой повече не му се обади. Трудно време беше. Зимата си е слаб сезон за строителството, но и кризата здраво беше притиснала предприемачите.

           Скуката, която от ден на ден го налягаше все по-силно, започваше да го задушава. Акраните му до един се бяха задомили и грижите им около семействата свиваха времето за приятелите. Не помагаха часовете, прекарани в кафенето или в селския клуб, нито тенисът на маса, нито картите, дори и телевизия вече не му се гледаше...

           След време започна да усеща неодобрителните погледи на баща си – човек суров и с труден характер. Не се размина и без размяна на тежки думи и един-два скандала, които разтърсиха душата му и за пореден път дълбоко го нараниха...

             2.