на С.
1.
Изчака всички да нагласят многобройните чанти и куфари и последен, с небрежно движение, метна сака и погледна към стюарда на автобуса:
- Аз май съм последен. Можете да затваряте.
Спътниците му, все още струпани пред вратата, бавно заемаха местата си. Някой от тях стояха отстрани и жадно дърпаха от цигарите, предвкусвайки никотиновия глад през следващите часове. Гледаше ги, а не виждаше. Преди, винаги когато пътуваше, се оглеждаше да зърне отдавна невидяно лице, или да чуе познат глас... А сега... Всичко пред погледа му се сливаше в сива каша. Помисли си, че ако се появи някой познат, ще му се прииска да стане невидим. Всичко в него крещеше – обида, болка, тъга, яд – всичко се беше омотало на кълбо, което се издуваше, изпълваше го отвътре, притискаше го и го караше да се чувства като болник.
Намери мястото си в автобуса “Добре, че е до прозореца. Поне в една посока ще мога да гледам, без да виждам нечие лице.” Отпусна се на седалката, облегна глава назад и затвори очи. В ушите ...