Ма как да го изгониш тоя, като е готов по всякакъв начин да ти услужи?! Чува те, че по телефона мъжът ти нарежда след работа да купиш еди-какво си, и той вече е готов, почти насила те напъхва в колата си, за да те закара до пазара. Пита те за къщата уж, а само да споменеш, че мазето се пълни с вода, и веднага вдига телефона на свой приятел, който бил компетентен и щял да ти каже какъв е проблемът. Опитваш да си любезна. Нищо че се самонастани в кабинета ти под предлог, че в неговия интернетът бил изпушил. Все пак, служебно е помещението!

Първата седмица се изненадва, че идваш точно в осем на работа. Той вече е включил скайпа и си говори с новата си жена. Тя е в Щатите. Там сега е вечер, жената се готви да спи. Има 3-4 кучета. Разговарят главно за времето. Младоженци са. Той - на 60, тя - на 50. "Хайде, чао!" - чуваш с облекчение, а той, нетърпелив, се върти на стола; чака да пристигне секретарката, за да се разпишел, че бил дошъл на работа! После - дим да го няма! "Това е безсмислено! Никой не гледа тези подписи!" - опитваш се да го вразумиш. Ала той се е парил. Докато бил в чужбина, съкратили местото му в Института. И ето го на - преди 5 години цъфва при нас, с боядисаната коса, с дисертация по въпросите на организация на някакво производство, актуално през 80-те, и представете си - пак докторант!

Кротувам си, не му обръщам внимание, оставям го да си говори за първата си жена, за втората си жена, за акумулатора на колата... 

Преди месец-два за кратко бе почти в еуфория. Обявили, че финансират проекти за Индия! "Виж, не мога да се занимавам с това, но като напишеш проекта, ще ти кажа как да го подадеш" - обещавам. На другия ден ми донася проекта. Ама не че написал нов, ами някакъв отпреди три-четири години, който били го отрязали.  "Но това са пълни безсмислици!" - ми минава на ум, ала как да го кажа по-меко се чудя. Щял да прави акупунктура на плъхове... Не! Щял да предизвиква стрес на плъхове и после да ги "лекува" с акупунктура! Само че никой не искал да му отпуснат пари "за субстанции". Иначе той работата по дисертацията си бил я завършил. 

След няколко дни му минава. Отказал се бил да пише проекти за Индия!

Оня ден, понеже отново от Ръководството  се повдигна въпросът за дисертацията му, и той тръгва след мен, в буквалния смисъл на думата. Почти го усещах, как ме подпира с корем, надничайки  иззад гърба ми  да ми гледа в ръцете; тича пред мене да пусне апаратурата; звъни по телефона да се хвърлят отпадъците...

"Виж какво, можеш да гледаш, но само дотам! Не се престаравай и не се чувствай задължен!" - срязва го Сурчето. 

Тишината може и да е гузна, но може и да е тържествуваща. Като с нож да я режеш. "Мислех, че ти си ръководителката" - ми казва, сякаш съм длъжна, щом вече е в кабинета ми, всичко да правим съвмeстно. "Не, не съм" - излъгвам го аз. "Ама ето, повдигна се въпрос за дисертацията ми и това ми е слабото място..." Сетил се той! 

"Абсурди и таралежи". Не го казвам аз. Казва го в едно учебно филмче един пациент в психиатрията: Ама не е ли вярно, че таралежите са естествените съжители на абсурдите?

Публикувано във:

© Електронно списание LiterNet, 26.03.2020, № 3 (244)