МАЛЪК СЕЧКО
Познаха, ей, познаха зевзеците му недни, ама не за навсякъде. За нашия край не можаха. Тука Сечко продължи да размахва ледената си брадва. Покажеш ли се навън, де види голо място хапе го с острите си зъби чак до посиняване. Хруп, хруп, хруп.
– Дебел сняг – голям комат – казват старите хора.
– Ама кой ще е жив да ги чуе? – добавя тате.
– Кой, кой? Ще се намери кой – подема от вратата Петко Певеца, поотърсил се от снега, зачервил бузи, запалил огньовете в очите си – ние, кой! Какво сте се завайкали и натръшкали по одровете? Я да ставате, че като грабна дряновицата!
– Ти може, ама... – засяда нещо в гърлото на тате, лицето му прави отчаяна гримаса и тялото му леко се задрусва.
– Ние, казах! Помниш ли какви зими сме изкарвали? Туй зима ли е? Пфу! Ощипана мома на мегдана! Нацупила се вече. Чалгаджийка! На плейбек пее и оркестърът ѝ свири на плейбек! Ние да не сме слухари, че да ѝ се стряскаме? Класиката обичаме ние, класикатаа! А тя е жива. Стаила се е сега, докато премине този ...