Ах, тези очи. В тях побираше целият свят. Дълбокото море и обширното небе – едно сливане на топосите, една извечност. Колко ли тайни криеха тези очи, колко ли болка? Колко ли сила. Как бяха запазили те своя живот, как все още душата дишаше през тях. Как бяха съхранили чистотата и детската невинност, непокварени, неомърсени, неозлобени, те бяха живи. В тях го нямаше мъртвия поглед на човека, прогонил душата си от собственото си Аз. В тях се криеше мъката. Криеше се огорчението и страха, долавяше се зова... Те зовяха... безмълвно викаха за някой да дойде, да погледне в тях и да ги утеши. Тези очи...
Тези очи се криеха зад клепачите. Те не искаха да гледат, страдаха от жестокостта, с която се сблъскваха всеки път, когато погледнат света около тях. Те желаеха мир. Те пожелаваха мир. И мечтаеха... Мечтаеха за онзи ден и онзи свят, в който няма да са самотни. В онзи ден, в който щяха да споделят смеха на усмивката и да видят едни други очи, загледани в тях. Тези очи някога обичаха. Но това „ ...