Ах, тези очи

Ах, тези очи. В тях побираше целият свят. Дълбокото море и обширното небе – едно сливане на топосите, една извечност. Колко ли тайни криеха тези очи, колко ли болка? Колко ли сила. Как бяха запазили те своя живот, как все още душата дишаше през тях. Как бяха съхранили чистотата и детската невинност, непокварени, неомърсени, неозлобени, те бяха живи. В тях го нямаше мъртвия поглед на човека, прогонил душата си от собственото си Аз. В тях се криеше мъката. Криеше се огорчението и страха, долавяше се зова... Те зовяха... безмълвно викаха за някой да дойде, да погледне в тях и да ги утеши. Тези очи...

Тези очи се криеха зад клепачите. Те не искаха да гледат, страдаха от жестокостта, с която се сблъскваха всеки път, когато погледнат света около тях. Те желаеха мир. Те пожелаваха мир. И мечтаеха... Мечтаеха за онзи ден и онзи свят, в който няма да са самотни. В онзи ден, в който щяха да споделят смеха на усмивката и да видят едни други очи, загледани в тях. Тези очи някога обичаха. Но това „някога” беше много отдавна. Те отдавна спряха да виждат съпричастност в другите погледи. Почувстваха се отхвърлени и поеха по пътя на самотата. Отказаха да станат като другите. Отказаха да пораснат. Останаха си детски очи.

Тези очи – за тях няма покой, ни ден, ни нощ. Те не спят, те се въртят, мятат се в съзнанието, търсят отговори и решения. Питат се – защо? И другите очи питат, когато ги срещнат. Но те – другите очи – се отвръщат от тях и не им дават отговор. Може би ги смятат за недостойни, за да им споделят тайните си. Ах, тези очи... те така страдат.

Убиват... тези очи убиват. Първият поглед в тях унищожава всичко в съзнанието, за да могат те да го претворят, съживявайки истинското, а несъвършеното оставяйки в забвение. Те пречистват душата. Те самите са чисти като ангелска сълза – изплакана, за да донесе радост на някое нещастно създание по света. Те носят истината. Носят справедливостта. Носят правдата. Носят вярата. В тях се крие спасението. Тези очи... те тъй пламенно обичат. Тъй пламенно се раздават. И с такава жар умират – когато се жертват в името на доброто.

Тези очи сега молят. Те молят за малко повече обич и по-малко омраза. Тези очи – те ще погинат. Тяхната молитва ще остане нечута, желанията им – неизпълнени, съветите им – забравени. Никой няма да си спомня за тях. Защото те отказаха да се променят. Отказаха да умрат. Те не предадоха идеала си и никога няма да го предадат. А другите очи... те никога няма да живеят. Те само ще съществуват, като дребни песъчинки, задържали се за миг в безвремието и после отвяни от вятъра. Другите очи никога няма да са като тези очи – защото вече са избрали да не бъдат като тях.

Тези очи – те ще ме преследват в съня ми. Те ще ми напомнят – че аз бях звярът, който ги погуби. Аз, животът, в цялата му жестокост. Аз, който убих всичко и се превърнах в смърт. Аз, който закрих слънцето и доведох вечната нощ.

Ах, тези очи...