Ако птиците можеха да говорят

    Малкото птиче погледна голямата птица до него.
– Мамо, защо ние не сме като хората?
– Така сме създадени. Така е устроен светът и никой не може да даде отговор на този въпрос.
– Защо ние летим нависоко, а те ходят по земята?
– Хората също летят понякога.
– Но защо ние имаме крила, а те не? Те летят само когато пожелаят, а при нас е обратното – ние сме длъжни да сме във въздуха постоянно и само отвреме-навреме кацаме за почивка?
– Просто ние сме се родили птици, а те хора. Никой не може да избира в какъв образ ще се появи на този свят. Както и никой не знае дали всичко е просто случайно или има някакво предопределение. И всеки трябва да приеме това, което е получил от природата и да бъде доволен от този дар, тъй като е нужно да осъзнае, че е можело и да не съществува. Както се е появил, така е било напълно възможно и никога да не погледне това слънце, никога да не вдиша от този въздух и никога да не чуе шепота на тревите и листата наоколо. Дори нямаше и да знае за тяхното съществуване, както и те никога нямаше да узнаят за него. Затова бъди благодарно, че те има, радвай се на живота, който имаш и не искай това, което е невъзможно и не ти е било отредено от самото начало.
– Но аз не искам да живея по този начин. Не желая да съм птица. Не желая да имам крила. Искам животът ми да бъде друг. Според мен е голямо щастие да можеш да ходиш постоянно по земята. Животът би бил много по-хубав и интересен. Тук горе е скучно и еднообразно. Там долу има може би толкова много интересни неща, които ние пропускаме да видим, тъй като сме прекалено нависоко. С цялото си сърце копнея да бъда като хората и да живея там долу, сред тях… Това е най-голямата ми мечта.
Голямата птица въздъхна.
– Никой не може да те спре да мечтаеш и да отнеме твоите желания. Продължавай да се стремиш към това и може би един ден, когато пораснеш и станеш голяма птица като мен, може би тогава наистина ще успееш да постигнеш твоята мечта да живееш на земята като хората. А дотогава, не спирай да се радваш на това, което имаш – твоите крила…

Copyright Adrian Bantchev 2010