Бедничкият аз считах себе си за най-чудесната буква от гръцката азбука – Алфа. Първи, правех все на зодията си кеф и с гордост се размотавах с високо вдигната брадясала брадичка. Най-любимото ми занимание беше да забравям за ниския си ръст и невнушителната си осанка, и като чихуахуа сред люляци ходех... пардон, сред могъщи и в черно полирани добермани. Разбира се, тоз мой прекрасен маниер предстоеше върло да бъде разрушен и не знаех с кого работа си имам, докато не озовах се в онова място — Залата.
Затънтена сграда, боядисана в оранжево и замазана със зелено, цветът ѝ на свой ред като кора на банан белеше се. Ама аз никак си нямах идея на какви банани ще попадна там и колко ще да съм бил аз светлозелен по онези времена (и сега, драгий читателю, не съм по-различен, тъй де, ама дайте да се не отплесваме, въпреки че сигурен съм всички най- обичат луди луди скоби, щото там разбират много от сладките, солени, и драматични последствия от този сложен и многообразен авторов живот под линия. Не ...