1970 година след Христа

Силия Макгрегър издърпа една от плъзгащите се врати на вградения в стената дрешник. Посегна да постави жълтата рокля на закачалката, но се отказа от намерението си. За момент се зачуди какво да прави.

“Не трябва всичко да е подредено. Това ще предизвика съмнения у леля Ели” – помисли Силия, бавно се обърна и затърси с поглед някакво подходящо място, където би могла да подхвърли небрежно роклята си.

Младата жена, която бе облякла светлосинята си копринена нощница, се насочи към изящния дървен стол пред малката махагонова масичка с огледалото и хвърли роклята си върху него. Огледа с критичен поглед проснатата дреха, приближи  към нея и я дръпна надолу, така че почти да опре до пода.

“Това трябва да изглежда достатъчно небрежно” – помисли си доволно тя, измъкна чифт кожени сандали и един по един ги запрати под стола.

Приближи към огледалото и се вгледа във физиономията си. Въпреки, че постоянно носеше шапка с широка периферия, за което Елинор Паркър твърде много настояваше, лицето и шията й се бяха обагрили в съвсем лек бледо кафеникав тен. Той също така можеше да бъде забелязан по ръцете и краката. Въпреки упреците на загрижената леля Ели, Силия издебваше всеки удобен момент, за да се попече на силното африканско слънце. Искрено се надяваше, че ще се доближи поне малко до онзи шоколадов загар, който демонстрираха моделите от страниците на “Космополитен” и “Вог”. Но уви, бялата й кожа упорито се съпротивляваше на опитите за промяна в тон с модните тенденции. А луничките все така игриво обсипваха леко издълженото й лице, сякаш й се подиграваха. “Не можеш да ни скриеш, не можеш да ни скриеш”.

Силия прекара пръсти по еластичната кожа на лицето, разроши къдравите си червеникави коси, които бухнаха около главата й.

“Не е зле, но какво да правя с това лице?” – зачуди се тя, забелязвайки, че физиономията й има обезпокояващо здравословен вид.

Младата жена започна да размества множеството шишенца и помади. Бяха струпани върху масичката. Най-накрая вдигна плоска кутийка със сенките за очи, а изражението на лицето й веднага придоби доволен вид. Взе малката четчица и без колебание я насочи към тъмносинята част от палитрата. Намаза я обилно и я поднесе към лицето. Нанесе сенките под очите, така че да се появят сини дъги. Запъти се към банята, бръкна в чекмеджето с лекарствата и измъкна блистер с аспирин. Взе две хапчета, хвърли ги в тоалетната и пусна водата. Постави опаковката на нощното шкафче и прибави до нея чаша с минерална вода. Силия скочи в леглото и точно, когато метна тънката завивка върху себе си, на вратата на каютата се почука.

-  Влез – извика Силия, облегна се върху дебелите възглавници, грабна модно списание и го постави в скута си.

-  Силия, готова ли си, скъпа? - попита Елинор Паркър и се подаде в рамката на вратата. - Боже мой, защо си още в леглото? Нали трябваше да си се приготвила за вечеря – възкликна изумено възрастната дама, побърза да затвори вратата и се приближи към леглото.

-  Съжалявам, лельо Ели, но нещо не се чувствам добре – отвърна с траурен глас Силия и придаде унил израз на лицето си.

Елинор Паркър бе облечена в дълга златиста рокля и носеше двуредова перлена огърлица. Приседна в края на леглото и се вгледа състрадателно в лицето на Силия.

-  Миличка, какви са тези кръгове под очите ти? – рече Елинор, а очите й с тревога се спряха на отворената опаковка аспирин върху нощното шкафче. – Да не би да имаш температура? – попита уплашено тя.

-  Не, лельо Ели, нямам температура, но се чувствам отпаднала и главата малко ме боли. А и кожата на гърба ме дърпа нещо.

-  Без всякакво съмнение си изгоряла – отсече авторитетно Елинор, заклати глава и въздъхна дълбоко. – Предупреждавах те да не стоиш на това силно слънце, но ти не ме послуша. Имаш ли крем против изгаряне?

-  Да, с възможно най-висок защитен фактор, но е някъде в банята.

-  Искаш ли да го потърся?

-  Не, лельо, не се тревожи толкова за мен. По-късно ще стана и ще се намажа.

-  Но обещаваш, че ще го направиш, нали?

-  Разбира се, лельо Ели.

-  Доколкото разбирам няма да ни придружиш на вечеря, но все пак трябва да хапнеш нещо.

-  Не съм гладна, но ако това ще те успокои, смятам да се обадя на румсървиза и да си поръчам нещо леко.

-  Разбира се, че ще ме успокои и си вземи повече плодове, за да се подсилиш. В никакъв случай не мога да те върна у дома в това състояние. Как ще погледна майка ти в очите?

-  Не съм болна, лельо. Просто временно неразположение. Ще видиш, че до утре няма да има и помен от него. Между другото, роклята ти стои чудесно. Не съм те виждала с нея...

-  Наистина ли! – възкликна Елинор Паркър, стана от леглото и бавно се завъртя на място с леко вдигнати ръце. – Чичо ти Стюърт ми я купи следобед от един бутик и когато ме видя в нея каза, че изглеждам поне с десет години по-млада.

-  Мисля, че изобщо не е преувеличил – отбеляза Силия и с искрено възхищение огледа Елинор, почти забравила, че играе ролята на болна.

-  Трябва вече да вървя, защото Стюърт ще се изнерви. Нали го знаеш как държи на точността. Жалко, че няма да дойдеш с нас, миличка. Оставям те да си почиваш и най-добре е да поспиш повече, за да се възстановиш по-бързо.

Елинор Паркър нежно погали Силия по ръката и се запъти към вратата. Отвори я, но преди да излезе от каютата, се обърна и рече наставнически:

-  И да не забравиш за крема против изгаряне.

-  Няма, лельо.

-  Лека нощ, скъпа.

-  Лека нощ, лельо, и приятни забавления – отвърна Силия, която с нетърпение изчака затварянето на вратата.

За по-сигурно постоя още минута под завивката, колкото да се увери, че Елинор няма да се върне, скочи от леглото и хвърли тревожен поглед към часовника, поставен над вратата. Минаваше осем и половина.

“Закъснявам” – помисли си притеснено тя и се втурна към банята.

След десетина минути надникна в коридора. Установи, че няма движение и тихо се измъкна от каютата. Насочи се към асансьора. Преди да натисне бутона за повикване, реши, че ще е по-безопасно да слезе по стълбището и пое надолу. Във фоайето цареше обичайното оживление за това време. От близкия бар се носеше приятна тиха музика. Силия веднага съзря Питър Фланегън. Чакаше до палмовото дърво, но, за разлика от последната им среща, не бе облечен в униформа, а в тъмен панталон със светло ленено сако. Преди да тръгне, Силия огледа внимателно фоайето и, щом не видя познати лица, реши, че е време да се приближи.

-  Добър вечер, Питър. Извинявай, но малко се забавих – рече Силия, стискайки малката си кожена дамска чанта в ръце.

Лицето на Фланегън се разтегли в широка усмивка. Той пое ръката на младата жена, наведе се и я целуна галантно.

-  Това е един от онези мигове, в който времето като че ли спира своя ход. Така че човек не забелязва дали то върви или не. Но не мога да не забележа, че тази рокля ти стои прекрасно – отвърна Фланегън, все още задържайки ръката на Силия.

Тя бе облякла семпла тюркоазено зелена рокля до коленете, която подчертаваше стройното й тяло. Бе наметнала тънка кремава жилетка и бе обула обувки със същия цвят. На шията носеше синджирче със златно кръстче и вграден в него малък брилянт.

-  Благодаря ти, Питър, но без униформа сякаш пред мен стои друг човек.

-  Кой повече ти допада -  униформеният Питър или цивилният Питър?

-  Като че ли цивилният има известно предимство – каза бавно Силия и двамата се засмяха.

-  Да си призная, честно и аз го харесвам повече. Не можеш да си представиш колко ме дразни понякога тази униформа. Без нея се чувствам някак свободен и разкрепостен, не само в буквалния смисъл – рече Фланегън и поведе Силия обратно към стълбището. – Ресторантът се намира на горната палуба, тръгваме ли?

-  Разбира се – кимна Силия с глава и двамата поеха по стъпалата нагоре.

Ресторантът предоставяше великолепен изглед към морето, което се озаряваше от последните лъчи на скриващото се зад хоризонта огромно червено слънце. Настаниха се на маса до прозореца и се загледаха в заревото над необятната водна шир.

-  Каква красота – промълви Силия, запленена от гледката.

-  Като теб – отвърна Фланегън, облегнал се с лакти върху бялата покривка, без  да откъсва поглед от младата жена.

Силия извърна глава към Фланегън, престори се, че не е чула последната му забележка и попита:

-  Всъщност, кога ще ми разкажеш за онази акция, от която си получил белега?

-  Дадох ти обещание и ще го спазя, но смятам, че разказът ми би прозвучал по-добре на пълен стомах. Съгласна ли си?

-  Слушам и изпълнявам, господин офицер – отвърна с престорено дебел глас Силия, отдаде чест с дясната си ръка и посегна към менюто на масата.

Фланегън също се пресегна, но не да вземе своето меню, а за да хване ръката на Силия.

-  Няма да сбъркаш, ако ме оставиш да поръчам вместо теб – рече той и леко кимна.

-  И защо трябва да ти имам такова доверие?

-  Първо, защото вечерям почти всеки път тук и мога да ти кажа, че кухнята е превъзходна. И второ, защото всички сервитьори са ми приятели. Това достатъчно добър довод ли е?

-  Не съм сигурна, но мисля, че поне е основателен.

-  И така - оставяш ли се в моите ръце?

-  По-скоро на вкуса ти.

-  Отлично – рече Фланегън и вдигна ръка, към един от сервитьорите.

-  Prego Mikele, mi dia duе piatti da i mio lumache con sedano e una bottiglia vino bella.

-  Si, signor Flanegan.

-  Grazie, Mikele.

-  Откъде знаеш така добре италиански? – не успя да скрие изненадата си Силия.

-  От майка ми – отвърна простичко Фланегън, наслаждавайки се на учудената й физиономия.

-  Майка ти е италианка!

-  Да, от Неапол. Баща ми бил в армията и по време на Втората световна война частта му минала през града, така двамата се запознали. Но татко толкова много харесал мама, че когато войната свършила, се върнал в Италия и поискал ръката й.

-  Колко романтично – въздъхна Силия и добави: - Трябваше първо да започнеш с този довод.

-  Какъв довод?

-  Трябваше да кажеш, че майка ти е италианка, когато ме помоли да поръчаш вместо мен. Тъй като този довод е направо железен – обясни Силия и се засмя.

-  Имаш право, не се сетих.

-  Всъщност, изобщо не разбрах какво поръча.

-  Надявам се, че изненадата ще е приятна, но отсега мога да ти кажа, че първото ястие е стояло на трапезата на римските военачалници по време на походите им.

-  Охо, значи ще се върнем доста назад във времето. Започва да става интересно – рече Силия и обърна очи към сервитьора, който бе донесъл бутилка Кианти. Фланегън изчака отварянето на бутилката, взе я и напълни чашите с вино.

-  Да пием за палавите шапки, без които сега нямаше да седим на тази маса. Salute[1]!

-  Наздраве! – отвърна Силия и отпи от върха на чашата си.

В следващия момент сервитьорът донесе и първото блюдо, което представляваше странна смес, посипана върху голямо зелено листо.

-  Това трябва да е изненадата – възкликна Силия, наведе се и вдъхна от издигащата се пара от ястието. – Ухае доста апетитно.

-  И е също толкова вкусно.

-  Какво е?

-  Охлюви.

-  Охлюви!

-  Да, леко запържени охлюви с гъби, чесън и целина. В Италия са голям деликатес – отвърна Фланегън и усмихнато изгледа леко навъсената физиономия на Силия.

-  Мислех, че охлювите са патент на френската кухня – рече тя и опита ястието с върха на езика, кимна одобрително и загреба по-смело с вилицата. – Много интересно – добави тя.

-  Ще се учудиш колко ястия идват от римската кухня. Например, откъде смяташ, че произлиза сандвичът?

-  Ами, предполагам от добрата стара Англия – отвърна Силия.

-  Не. Първите сандвичи са били приготвяни за римските легиони. Приготвяли са нещо подобно на кюфте, нанизвали го на дървена клечка и от двете му страни добавяли парчета хляб. Било много практично, особено при походите. Между другото оттам идва и нашето ястие. Понякога снабдяването не било на ниво и войниците са се прехранвали с това, което намерят в природата.

-  Май е трябвало да станеш готвач – рече Силия и повдигна чашата си.

-  Е, има примери и в обратна посока. Какво мислиш, че представлява пица карбонара?

-  Не знам – отвърна Силия, повдигайки рамене.

-  Това е най-обикновена пица, поръсена с шунка и яйца или просто - американска пица.

-  А каква ще е следващата изненада?

-  Пържен артишок.

-  Дано да е така вкусен като охлювите. Трябва някой ден да ми дадеш рецептата за приготвянето им.

-  С удоволствие.

Последните думи на Фланегън се смесиха с внезапно прозвучалите първи акорди от рояла, разположен на леко повдигната платформа в средата на ресторанта. Така, всички гости можеха да наблюдават без усилие изпълнението на пианиста. Във въздуха се разнесоха звуците на известен шлагер и повечето от гостите в ресторанта насочиха внимание към музикалното изпълнение. Когато двамата приключиха и с второто блюдо се приближи сервитьор, който се наведе и каза нещо на Фланегън.

-  Si, si, certo[2] – отвърна той и се обърна към Силия. - Би ли ме извинила?

-  Разбира се.

Фланегън се надигна от стола и тръгна право към рояла. Точно в този момент пианистът завърши своето изпълнение и пространството в ресторанта се огласи от аплодисменти. Силия проследи с поглед Фланегън. Той се приближи до пианиста и приятелски го потупа по рамото. За нейна огромна изненада двамата си размениха местата и в следващия миг в залата се разнесе игривата мелодия на популярна тарантела. Градусът на настроението значително се повиши. Много от присъстващите започнаха да пляскат с ръце в ритъм с темпераментната музика. Силия се подаде на общата възбуда и също запляска. Фланегън искрено се забавляваше от изпълнението си и от време на време хвърляше весел поглед към дамата си. Повечето сервитьори бяха забравили за задълженията си, а двама от готвачите дори бяха излезли и се поклащаха весело до входа на кухнята.

В мига, в който Фланегън вдигна ръце от клавишите, въздухът в ресторанта се разцепи от бурни ръкопляскания и овации. Той се изправи от стола, поклони се демонстративно към четирите посоки и се отправи обратно към масата си.

-  Наистина съм впечатлена. Имаш ли още някакви други умения, които криеш от мен? – рече високо Силия, мъчейки се да надвика шума от аплодисментите.

-  Надявам се, че все нещо е останало в запас – отвърна Фланегън, сядайки.

-  Първо ме сюрпризираш с кулинарни познания, а сега и с изключителни музикални умения...

-  По това ще познаеш всеки италианец. Ние не можем без хубава храна и хубава музика, а също така и без хубави жени.

-  В последното съм напълно уверена. А къде се научи да свириш така добре?

-  За тази моя дарба вина има изцяло майка ми. Тя искаше да стана музикант, но както виждаш, засега съдбата е решила да ме закотви на този кораб.

-  Това ме подсеща, че все още не съм чула историята, заради която се съгласих да вечерям с теб – заяви Силия, постави лакти на масата и обхвана с длани лицето си, показвайки, че е готова да слуша.

-  Е, добре – отвърна Фланегън и се облегна назад. – Всичко започна през 1964 г., когато постъпих в армията. Записах се в морската пехота и прекарах едногодишно обучение в Куантико. В началото на март следващата година една нощ ни вдигнаха по тревога и заповядаха да се готвим за мисия. Знаехме, че ни пращат във Виетнам, но никой не можеше да каже точно къде. На 6 март два батальона морски пехотинци дебаркирахме на брега близо до Да Нанг, който бе обкръжен от комунистите. Трябваше да разкъсаме вражеския обръч и да освободим града. При боевете, близо до мен избухна бомба и ми причерня. Щом се събудих разбрах, че се намирам във военна болница на Хаваите. Бях оживял за разлика от много мои другари, които нямаха този късмет. Та белегът ми е спомен от там.

-  А след това?

-  Нищо особено. Лекувах се близо година и от армията решиха, че вече съм негоден за военна служба, така че се уволних. Известно време се чудих какво да правя, докато не ми попадна обява във вестник за набиране на мъже с военен опит за работа в охранителна корпорация. Взеха ме и ето сега стоя тук пред теб на този прекрасен кораб.

-  Ненавиждам тази война. Напълно безсмислена е и трябва да се прекрати – рече замислено Силия. - Скоро участвах в няколко студентски протеста. Родителите ми се уплашиха и решиха, че е по-добре да ме отдалечат за известно време от горещата зона. Така че ето и аз сега стоя тук пред теб на този прекрасен кораб.

Звуците на рояла отново се разнесоха в ресторанта. Този път мелодията бе бавна и спокойна, в унисон с морето зад големите панорамни прозорци, върху които една по една започваха да светват звездите по безоблачното средиземноморско небе.

-  Може ли един танц? – попита Фланегън.

-  Само един? – отвърна на въпроса с въпрос Силия, съблече жилетката си и пое подадената от Фланегън ръка, след което двамата се запътиха към дансинга.

В началото и двамата танцуваха на почетно разстояние един от друг. Но с всяка изминала секунда телата им се приближаваха все повече и повече, сякаш теглени от някаква тайнствена магнетична сила, на която не би устояло ничие човешко същество. Силия бе леко зачервена от няколкото чаши изпито вино. Приятна възбуда я теглеше все по-силно и по-силно към този така очарователен мъж, с който танцуваше. С цялата си същност чувстваше, че желанието надхвърля нейните съпротивителни сили и в един момент осъзна, че няма смисъл да се бори повече с него. Допирът на телата бе омайващ и изгаряш. Пулсът на сърцето й препусна в див неукротим галоп, чийто удари отекваха отчетливо в гърдите и слепоочията й. Силия усещаше изненадваща лекота в движенията си. Рееше се като волна птица, оставена единствено и само на порива на вятъра, който я галеше и носеше нежно насред безбрежното лазурното небе.

Бе замаяна. Щом музиката свърши имаше чувството, че все още танцува, въпреки че стоеше неподвижно на дансинга. Осъзна се едва, когато Питър Фланегън отпусна прегръдката си и леко се отдалечи от нея.

-  Добре ли си? – попита със загрижен тон той.

-  О, да. Чувствам се чудесно. Но мисля, че главата ми малко се замая – отвърна Силия и прекара пръсти през косите си.

-  Искаш ли да излезем навън?

-  Идеята е добра.

Двата силуета се открояваха на лунната светлина, образувала широка пътека в спокойните морски води. Косите на Силия се развяваха назад, подети от леко хладния вечерен ветрец, който караше знамето на близкия пилон да плющи в нощта. Младата жена потрепери леко и обгърна голите си рамене с ръце. Фланегън свали сакото си и го наметна на гърба й. Тя го погледна с благодарст  и отново впери очи в дългата диря, която корабът оставяше.

-  Ти си прекрасна жена, Силия – промълви Фланегън.

-  Не знаеш с какво се захващаш, моряче – рече със сериозен тон Силия, обръщайки се към него.

-  По-силно е от мен – отвърна Фланегън и сложи нежно ръце върху раменете й.

-  И от мен – промълви Силия и се притисна към него.

Лицата им се доближиха и устните им се сляха в страстна целувка.

[1] Наздраве! (Ит)

[2] Да, да, разбира се (Ит.)