Бостън – наши дни

Хари Коен затегна възела на вратовръзката си. Огледа се в огледалото и очевидно доволен от видяното се завъртя на пръстите на обувките и тръгна към изхода на тоалетната. Навън го лъхна топлият и влажен въздух на горещия юнски ден. Вече леко съжаляваше, че е напуснал прохладното помещение с тихото жужене на климатичната система. Коен се огледа. Търсеше стройната фигура на Линда О’Браян. Видя я недалеч от естрадата в компанията на онзи симпатичен журналист от “Глоуб” и жената, заради която се наложи да подмени ризата си. Професорът закрачи към тях с характерната си патешка походка, поклащайки се леко встрани.

-  Изглеждате като нов, професоре – посрещна го весело Линда.

-  Страшно съжалявам, професор Коен, наистина не знам как се случи – започна да се извинява отново Сара Колинс.

-  Не берете грижа, госпожо. Дори освежаването ми дойде добре в тези горещини – успокои я Коен.

-  О, това не е нищо в сравнение с онова, което ви очаква в Египет, професоре – включи се в разговора и Джим Робинсън. – Доколкото знам, през лятото там е истински ад.

-  Не ми го напомняйте. Последният път, когато бях в Египет, едва не получих топлинен удар – въздъхна Хари Коен, а физиономията му доби угрижен вид.

-  Както се казва, риск на професията. Но се надявам, че с подходящо облекло ще преодолеем този проблем. Нали, професоре? – усмихна се Линда О’Браян.

Хари Коен сбърчи вежди и изненадано попита:

-  Госпожице О’Браян, да не би да искате да кажете, че ще се включите в експедицията?

-  Точно така, професоре. И не само аз. Ще дойдем заедно с моята секретарка Сали Дебъроу, както и с Матилда.

-  А коя е Матилда? – не се стърпя Сара Колинс.

-  Моята великолепна и гальовна котка. Все пак отиваме, за да разгадаем тайните на Бастет – богинята, чието свещено животно е котката. Нали така?

-  Точно така, госпожице О’Браян – кимна професорът.

-  В такъв случай смятам, че Матилда ще ни бъде от голяма полза – добави Линда и всички се засмяха.

-  Доколкото схващам, тази експедиция се очертава доста вълнуваща и интересна. Като дете винаги съм си мечтал да посетя земята на фараоните, да докосна с ръка Сфинкса и пирамидите – рече замечтано Джим Робинсън.

-  А защо да не превърнете тази мечта в реалност! – възкликна Линда. – Едва ли професор Коен би се лишил от услугите на един журналист, пък бил той и криминален репортер. Би било добре и за медийното отразяване на експедицията.

-  Госпожице О’Браян, вие наистина сте много импулсивна, но това означава да обърна с главата надолу плановете си за лятото.

-  Ами тогава ги обърнете, господин Робинсън и се надявам, че от това няма да ви заболи главата – отвърна закачливо Линда, извини се и се отдалечи от групата.

Сара Колинс слушаше с голямо внимание разговора, но любопитството ѝ не бе задоволено. Никой не ѝ даде отговор на въпроса защо Линда иска да бъде включена в експедицията. Едва ли би подела цялата тази кампания по събиране на средства, за да преживее някакво съмнително приключение сред прахоляка и горещината на Египет. Не, имаше нещо друго, което тя не можеше да си позволи да не узнае. Но как? Шефката на развойната дейност се замисли, а погледът ѝ попадна на оглеждащия се наоколо журналист. Изведнъж през главата ѝ проблесна идея. Професор Коен също се извини и напусна, а Сара Колинс и Джим Робинсън останаха сами.

-  Господин Робинсън, наистина защо не се възползвате от поканата да се присъедините към експедицията. По този начин ще изпълните детската си мечта.

-  Би било чудесно, но хонорарите ми като репортер не са кой знае колко високи, а не бих си позволил да тежа финансово на експедицията – отвърна Робинсън.

-  А ако ви помогна в това отношение?

-  Предполагам, че няма да е само заради сините ми очи – отвърна внимателно Робинсън, след известна пауза, през която очевидно обмисляше отговора си.

-  Бързо схващате.

-  При моята професия се налага, госпожице Колинс.

-  Защо да не разчупим етикета. Наричайте ме просто Сара. Все пак в известен смисъл можем да станем партньори, нали така?

-  Е, Сара, какво се иска от мен, ако приема предложението ти?

-  Това, с което боравиш най-добре, Джими – рече Сара и се усмихна хитро. – Информация. Аз ще финансирам пътуването и престоя ти в Египет, а ти ще ме осведомяваш своевременно за всичко, което се случва около нашата скъпа домакиня Линда О’Браян.

-  И не трябва да питам защо ти е тази информация?

-  Както се казва в един популярен израз: любопитството погубва котките, Джими. Но за твое успокоение мога да те уверя, че нищо няма да се случи на Линда. Просто искам да я държа под око.

-  А как ще разбера, че съм подал ценна информация?

-  Виждам, че имам работа с умен човек, а това ми харесва. По извънредната премия, която ще получиш, Джими. Усърдието винаги се възнаграждава. Имаш ли още въпроси?

-  Засега не.

-  Тогава съгласен ли си?

-  Защо не, изглежда ми напълно приемливо.

-  Значи е време да отпразнуваме нашата малка сделка – рече Сара Колинс и повдигна чашата си към тази на репортера.

Чу се звън от допира на кристала.

Трима от сервитьорите излязоха от къщата, но вместо да носят обичайните табли с питиета, бяха нарамили стативи, покрити с червени плюшени покривки. Мъжете се отправиха към естрадата, качиха се и подредиха стативите в редица. Виждаха се само дървените им крака, а под покривалата можеха да се забележат очертанията на правоъгълни предмети. До стативите бе поставена висока и тясна катедра. На нея лежеше малък дървен чук. Гостите хвърляха озадачени погледи към последните приготовления, но все още никой не даваше обяснение за какво бе всичко това.

Линда О’Браян също се появи от входа на къщата. С грациозна походка се отправи към естрадата, усмихвайки се на гостите по пътя. Качи се на подиума и се приближи до микрофона.

-  Скъпи гости, дойде време и за изненадата, която ви обещах. Двоумих се дали да прибягна до следващата част от нашето благотворително парти, но накрая се престраших и смятам, че усилието си заслужава. И така, скъпи гости, надявам се, че сред вас има много ценители на изкуството. Всички сте поканени да участвате в нашия малък аукцион. Днес на вашето внимание ще бъдат изложени платна от ранния творчески период на... Линда О’Браян. Тоест аз.

В този момент покривалата бяха махнати от стативите и върху тях се показаха три картини, поставени в разкошни резбовани позлатени рамки. Две от творбите представляваха пейзажи, а третата бе портрет на възрастен мъж. Повечето от гостите не скриха изненадата си и след малко въздухът се огласи от ръкоплясканията и одобрението им.

-  И така, кой желае да притежава картина от моя розов период? – възкликна Линда и се приближи към първия пейзаж, който изобразяваше морска панорама с рибарски лодки. – Начална цена за този изключителен акварел – 100 долара. Двеста ли каза някой, или така ми се стори? – попита  шеговито Линда, докато двама от сервитьорите бавно преминаваха с картината по края на естрадата, за да я покажат на гостите.

-  Сто и петдесет долара – чу се глас вдясно, последван от вдигната във въздуха ръка.

-  И така, 150 долара първи път за младия господин вдясно. Някой ще покачи ли на двеста? – Може би това ще направи господин Бенжамин Брук? Просто си представям как тази картина ще промени до неузнаваемост вашия кабинет, господин Брук.

Очите на присъстващите се обърнаха към председателя на борда на директорите на “Бриз”, който видимо леко се притесни от вниманието на околните, прокашля се и рече на висок глас:

-  Нека да бъдат 250 долара.

-  Чудесно, шефе, само да не ми стоварите двойна работа, щом дойда в понеделник във фирмата! – възкликна Линда сред спонтанно избухналия смях.

-  И така, 250 долара първи път. Хайде, някой няма ли да се престраши и да повдигне цената? – попита Линда, държейки дървеното чукче в дясната си ръка.

-  300 долара – обади се отново мъжът вдясно.

-  Отлично, виждам, че спортната треска вече ви е завладяла.

-  350 долара – извика отново  Бенжамин Брук.

-  Ето това се казва шеф. Старата школа не се предава лесно.

-  1000 долара – чу се глас някъде отзад.

Всички гости се обърнаха, за да видят кой предлага толкова висока цена. Съвсем близо до входа на къщата, под сянката на клонест дъб, стоеше инвалидна количка. В нея бе седнал възрастен мъж с бели коси, а върху краката му бе преметнато тънко памучно одеяло. Зад количката стърчеше висок и леко прегърбен слаб мъж.

-  1000 долара за господин Макгрегър – повтори прислужникът.

-  Дядо! – възкликна Линда, а сред хората се разнесе възбуден шепот от изненадващата поява на Шон Макгрегър. – И така, 1000 долара за господин Макгрегър първи път – продължи Линда. 1000 долара втори път – повиши тон тя и вдигна чукчето във въздуха. – 1000 долара трети път – рече Линда и удари с чукчето по катедрата. – Картината е продадена на господин Макгрегър за 1000 долара.

Последните думи на Линда бяха съпроводени с възторжени ръкопляскания, а много от гостите се отправиха към Шон Макрегър, за да го поздравят. Той кимаше към тях и се опитваше да придаде някаква усмивка на онази половина от лицето си, която бе останала незасегната от болестта.

Аукционът продължи по вече предначертаната схема. Никой от гостите не се усъмни относно бъдещия притежател на картините на Линда О’Браян, след като и второто платно бе закупено от нейния дядо. Явно на творбите ѝ не бе писано да напуснат семейното имение.