Бостън – 1969 година

Въпреки, че времето навън бе слънчево и топло, камината в облицования в дървена ламперия кабинет бе запалена и езиците на буйния огън почти облизваха горната част на камината. Големият стар часовник в нишата до прозореца равномерно отчиташе хода на времето, а шумът от клатещото се махало потъваше в дебелия арабски килим и черната биволска кожа, с която бяха облицовани дивана и фотьойлите.

Шон Макгрегър не понасяше ярката светлина и затова пердетата бяха плътно дръпнати. Само малка част от дневната светлина успяваше да пробие път през останалия тесен процеп. Старомодната лампа на бюрото бе запалена, но помещението не се нуждаеше от нея - огънят от камината озаряваше всичко наоколо.

Шон Макрегър ненавиждаше страхливите и неуверени в действията си хора. Също така презираше и всички човешки слабости, които по един или друг начин биха възпрепятствали преследването и постигането на поставена цел. Огромният му опит го бе научил, че бизнесът не прощава на слабите духом и рано или късно ги изхвърля от голямата игра, игра, в която царуваха железни правила. А той смяташе, че ги е усвоил до най-малки подробности.

Жалко, че нямаше наследник, на когото да обясни тънкостите във воденето на тази могъща и вечна игра. Дълго над семейство Макгрегър тегнеше прокобата на безплодието. В началото на брака с жена му Барбара това не се отразяваше толкова тежко. Шон Макгрегър бе изцяло погълнат от работата по реализиране на финансовите си проекти и не смяташе проблема за сериозен. Развихрилата се Втора световна война даваше неимоверно големи възможности за бизнес и трябваше да нямаш ум в главата си, за да не ги оползотвориш. Но щом съгради своята империя изведнъж осъзна, че няма на кого да я остави. Повечето лекари клатеха глава и недвусмислено обясняваха, че не са в състояние да помогнат. Барбара бе изцяло съкрушена от лошите новини, а пресметливият ум на Шон вече бе започнал да обмисля идеята за осиновяване. Все пак бе някакъв изход от ситуацията, макар че трябваше да преглътне горчивия факт - наследникът му нямаше да носи неговата плът и кръв.

Но до осиновяване не се стигна - чудото стана. В една мразовита сутрин Барбара се почувства зле и дори повърна на два пъти. Шон извика лекар, който изненадващо бързо приключи визитата си. На излизане от стаята обаче отказа да съобщи диагнозата, а само отвърна, че Барбара има нещо да му съобщи. Първоначално Шон се ядоса, но след това се втурна уплашен при съпругата си. Тя лежеше в леглото, облегната на две големи възглавници, а лицето й излъчваше невероятно спокойствие и топлина. Шон се стъписа и седна на леглото. Не можеше да откъсне очи от това невероятно красиво и сякаш променено с магическа пръчка лице, което се запечата завинаги в паметта му. Очите на Барбара бяха влажни, две сълзи се отрониха и търкулнаха надолу по гладката и бяла кожа.

-  Господ чу молитвите ми Шон. Най-накрая ги чу. Бременна съм – успя да каже Барбара, не се сдържа и се разрида.

Шон Макгрегър също съзря божията воля във внезапно споходилото го щастие, изразило се в щедро дарение за католическата църква, която редовно посещаваха за неделните служби. Но радостта му не трая дълго - Барбара роди момиче, а не момче, както той искрено се надяваше. Опитите за следващо дете не доведоха до нищо и Шон трябваше да се примири окончателно със съдбата си. Все пак не всичко зависеше от нея и когато Силия порасна, той се зарече, че ще й намери достоен съпруг с нужните качества и решителност, за да поеме семейния бизнес.

Нямаше нужда да търси дълго. Снимката на младия Дан О’Браян почти всеки ден можеше да се види по вестниците, а репортерите постоянно го преследваха за интервюта и коментари. Бе наследник на огромна финансова империя, но по-важното бе, че вече умело се справяше с нейното управление. И доказателство за това бе перфектно подготвеното сливане и учредяване на Първата национална банка на Бостън.

Дан О’Браян стана редовен посетител на изненадващо зачестилите приеми у семейство Макгрегър. Тези визити изобщо не бяха отегчителни за него, защото от пръв поглед хареса Силия, още щом се запозна с нея. Бе озадачен само от хладната вежливост, с която тя се отнасяше към него. Отдаваше я най-вече на възпитанието, което бе получила и наложителните изисквания за поведение и обноски от страна на истинска млада дама от висшето общество на Бостън.

От друга страна Шон Макрегър всячески се стремеше да окуражава връзката между двамата и тайно се надяваше, че скоро може да се стигне до годеж и насрочване на дата за сватба. Засега всичко вървеше по план и Шон бе повече от доволен.

Макгрегър вдигна яката на дебелия домашен халат, без да отделя очи от яркия огън в камината. Бе настинал и очевидно имаше температура, втрисаше го и постоянно му бе студено. На всичко отгоре изпълнителният директор на “Боинг” се бе обадил с искане за спешна среща поради възникнали проблеми около проекта за новия свръхзвуков лайнер. Шон Макрегър не можеше да я отмени и трябваше да приеме този директор у дома си. А мразеше да го виждат болен. Бе изпил хапчетата, донесени му от Барбара, а и горещият чай го одобри малко, но въпреки това бе отпаднал и уморен. Дори и лулата не му се услади. Загаси я и нервно я захвърли на бюрото. Вдигна глава и за момент обърна поглед към смръщената физиономия на беловласия старец, който го гледаше навъсено от стената. Бе репродукция на известния автопортрет на Леонардо да Винчи. Мислите на Макгрегър бяха прекъснати, когато вратата на кабинета се отвори и в рамката й се показа кокалест мъж с трудно установима възраст.

-  Господин Бъроуз е вече тук. Да го поканя ли?

Шон Макрегър обърна бавно глава към своя дългогодишен секретар Дъглас Конъли. Задоволи се само да махне с ръка, което означаваше – да. След минута Конъли въведе в кабинета дребен и на вид малко смешен плешив човечец, който обаче представляваше интересите на една от най-големите американски корпорации.

-  Господин Макгрегър, искрено съм загрижен за вашето здраве. Надявам се, че не е нещо сериозно! – възкликна Патрик Бъроуз, докато влачеше крака по посока на фотьойла, в който се бе настанил Макгрегър.

-  Естествено, че си загрижен Пат. Твърде много пари и време инвестирах в компанията ти, а доколкото разбирам новините, които ми носиш, не са от най-добрите.

Грубият отговор на Макгрегър охлади първоначалния ентусиазъм на госта и без повече любезности той се настани на посоченото му кресло встрани от бюрото.

-  Ще пиеш ли нещо, Пат? Аз съм на чай, така че няма да мога да ти правя компания.

-  Един бърбън ще ми дойде добре - отвърна Бъроуз, който въпреки мекото кожено кресло не се чувстваше твърде удобно, а месестото му лице издаваше признаци на нервност, която не убягна от погледа на Макгрегър.

Дъглас Конъли, който стоеше до вратата не изчака да бъде подканен, обърна се и отиде да изпълни поръчката на Бъроуз. Върна се почти веднага с табла с продълговата кристална гарафа, пълна с кехлибарена течност, чаша и кофичка с лед. Конъли остави таблата на масичката пред Бъроуз, кимна и излезе. Гостът почти веднага махна запушалката на гарафата и напълни чашата до половината, цопнаха и две ледени блокчета. Бъроуз отпи голяма глътка.

-  Е Пат, какво толкова е станало, че не може да почака? – промърмори Макгрегър.

-  Появиха се известни трудности с проект 2707 – започна бавно Бъроуз, очевидно изпитвайки затруднение с формулирането на онова, което искаше да каже.

-  Изплюй камъчето, Пат. Не съм в настроение да слушам заобикалките ти – прекъсна го остро Макрегър, без дори да го удостои с поглед.

Бъроуз се размърда в креслото, прокашля се и отново заговори:

-  Проектът излиза извън контрол, господин Макгрегър. Прототипът става твърде тежък и нерентабилен. Конструкторите се отказаха от допълнителните подвижни криле и въпреки това самолетът остава много тежък.

-  И разбрахте за това чак сега? – отвърна студено Макрегър, въпреки че вътрешно се разкъсваше от яд и гняв.

-  Има и още – обади се плахо Бъроуз. – Обшивката на самолета няма да издържи при максимално планираната скорост от 3 маха[1]. Пренагрява се твърде много, а не можем да си позволим поставянето на титаново покритие - твърде скъпо е. Появи се проблем и със звуковите удари над населените места...

-  Стига! – изкрещя Макгрегър, който вече бе забравил за болестта си, а умът му трескаво препускаше около последиците от вероятния крах на проекта. – Даваш ли си сметка, колко пари вложих в това начинание и колко усилия изхабих, за да убедя правителството да избере вашия проект, а не този на Локхийд Мартин, който очевидно бе по-добър. И защо по дяволите започнахте да се надпреварвате с европейците. На кой глупак му хрумна, че нашият самолет трябва да лети с по-голяма скорост от Конкорда, а?

Бъроуз не смееше да погледне към Макрегър и само нервно чупеше пръсти, посегна и разхлаби възела на вратовръзката си. По лицето му избиха дребни капчици пот, които се сливаха една с друга и бавно се стичаха надолу към гънките на врата му. В кабинета бе станало твърде топло и задушно, а това допълнително утежняваше положението на госта.

-  Имаме индикации, че сенатската комисия се готви да замрази проекта.

-  Естествено, че ще го замрази. Кой е луд да налива пари в бездънна яма – отвърна със значително по-спокоен глас Макгрегър след гневния си изблик. – Но би ли ми изтъкнал поне една причина Пат, за да не пусна акциите си от Боинг на борсата?

-  Точно затова съм дошъл, господин Макгрегър. Съсредоточаваме всички усилия върху Боинг 747, който бе проектиран за товарен самолет, но сега смятаме да го пуснем за пътническо въздухоплаване. Всички изчисления сочат добра рентабилност – рече на един дъх Бъроуз и допълни чашата си с бърбън.

-  И защо трябва да ти вярвам?

-  Ако сега започнете да продавате ще ви последват и другите акционери и това ще срине компанията. Не е в интерес на никого, господин Макгрегър.

-  Това е първото смислено нещо, което чувам от теб за днес – отвърна Макрегър с нескрита ирония в гласа си, замисли се за момент и добави: - Не мога да ти отговоря сега, но ще ти се обадя веднага, щом съм готов. Надявам се, че бърбънът ти хареса.

-  Да, господин Макгрегър. Чудесен е – рече Бъроуз и побърза да стане от креслото. – Уверявам ви, господин Макгрегър, сигурен съм, че Боинг 747 ще донесе добри печалби.

-  Може би, Пат. Може би – отвърна Макгрегър и изпрати с поглед отиващия си изпълнителен директор.

Макгрегър се облегна назад и затвори очи. Мислите му се блъскаха в натежалата глава, а учестеният пулс на сърцето препускаше в слепоочията. Вдигна ръце и започна силно да масажира челото си. Опитваше да се откъсне за малко от реалността и да притъпи болката в главата. Вратата се отвори и Дъглас Конъли донесе малък поднос, на който лежаха няколко хапчета против главоболие и чаша с вода.

-  Много пъти съм се чудел Дъглас, как винаги успяваш да предугадиш какво трябва да направиш – заяви с леко изненадан тон Макрегър, взе внимателно хапчетата в шепата си и ги лапна. – Всъщност, дължа ти извинение за това, че не те послушах за проект 2707. Оказа се напълно прав. От този самолет няма да излезе нищо. А сега, както предполагам се досещаш, че се нуждая от нов съвет. Бъроуз ме помоли да не продавам акциите си, тъй като новият Боинг 747 щял да донесе добри приходи.

-  Предлагам да удовлетворите молбата на господин Бъроуз. В този случай е напълно прав. Според източниците ми, Боинг 747 ще може да пренася до 500 пътника или два пъти повече хора, от който и да е друг самолет в гражданската авиация, а също така и товарният му отсек е по-голям. Доколкото дочух, от Пан Ам са готови да купуват, така че бъдещето на този самолет е сигурно. Той просто няма да има конкуренция.

-  Знаеш ли, Дъглас, дали от хапчетата или от това, което каза преди малко, но главата вече не ме боли чак толкова много. Дори не чувствам да ми е студено. Явно почвам да оздравявам. Би ли дръпнал завесите, ако обичаш!

Високият мъж се приближи до прозореца и с отмерено и сигурно движение дръпна първото перде, стори същото и с другото. Дневната светлина мигом нахлу в кабинета. Но този път блясъкът не раздразни Макгрегър и дори с лека усмивка продължи да се взира във веселите пламъчета, които продължаваха да подскачат в камината.

[1]Единица за скорост, равна на тази на скоростта на звука