Ана избърса сълзите си. Пред нея се изправяше неизвестно откъде появил се замък. Кулата му беше паднала и той изглеждаше обрулен, самотен, рушащ се. Искаше ù се да го прегърне. Да го утеши. Влезе в него, защото вратата зееше широко отворена, но сякаш присъствието ù по никакъв начин не беше усетено от пустеещата постройка. По стените в широката зала, която се простираше от предверието, висяха портрети на някакви хора, но чии Ана не можеше да види. Бяха плътно покрити с красиви паяжини. Само единият от тях разкриваше част от челото на жена, която незнайно защо ù се струваше много близка. Ана вдигна ръка и понечи да разкъса паяжината, но невидима преграда ù попречи. Челото на жената се сбръчка и от картината потече вода. Солена. Сълзи?
Неясна фигура, по-скоро мъжка, отколкото женска, облечена в бяло, приближи до Ана. Вдигна ръка и прокара длан по лицето ù. Показа ù дланта си. Беше мокра. „Нима и аз съм продължила да плача, без да се усетя?” Фигурата в бяло ù се усмихна и я погали по косата. Тя прочете мислите му: „Спиш ли? Не е ли време да се събудиш? Остана само един човек, който чака да се събудиш, но този човек ми е толкова скъп, че само заради това си струва да видя очите ти отворени.”
Ана се озова в друга стая. Там беше тъмно. Тя улови присъствието на любов, която я обгръщаше изцяло. Искаше ù се да се слее с тъмнината. Тя самата да бъде тъмнина. Такава, каквато винаги си я е представяла. Любяща. Загрижена. Закриляща я. Лъч светлина, обаче, разкъса магията и Ана отново се почувства сама и жалка. Опита да изкрещи, но така и не успя.
„Какво е това безумие? Усещам близост от някакъв портрет, който ми се струва познат само по едно чело? Бяла фигура иска да се събудя, все едно, че спя. Светлината ми е враг, защото ми отнема любовта на тъмнината? Къде съм аз? Коя съм аз? Ана? Какво означава някакво си име? Не помня нищо. Нито как дойдох тук, нито какво е това място.”
В този момент се разнесе музика. Един френски шансон, който по всяка вероятност знаеше, защото думите му се подреждаха в главата ù:
”Je comprend tres bien,
c'est une femme avec toutes
les qualités merveilleuses d une femme,
et elle est amoureuse, c'est tout: pas mystere,
c'est l amour “
Тогава видя един силует. Някаква сянка, която обаче протягаше ръце към нея майчински. Сянката не доби плътност, но заговори на правилен френски:
- Какво правиш тук, Ан? Нима искаш да промениш отношението ми към теб? Знаех, че си добре възпитана и никога не ходиш на места, на които не си била поканена. Трябва ли да си мисля, че се натрапваш?
- Но моля Ви се! Та аз дори не искам да бъда тук. Аз не знам къде съм. Изгубена съм. Която и да сте, моля Ви, помогнете ми! Помогнете ми! Тук е красиво, но…
- Бягай, Ан, бягай! Скоро реката ще нахлуе в коритото си и вече няма да можеш да се измъкнеш. На мен ми беше време да дойда тук, но ти! Ти не си извървяла пътя. Бягай, Ан, бягай. Чуваш ли я как бучи?
- Къде да бягам?
- Все напред! Напред и не се обръщай. Чуваш ли? Майка ти те вика.
Ана затича през долината. Тогава чу хор от детски гласове:
Бягай, Ана, за нас е късно.
Тук водата май е мръсна.
Ти върни се на земята,
рано ù е още на душата,
тук отново да се прероди,
има да твори шеги, мечти…
Тя не смееше да се обърне. Една лека вълна обърса дясното ù рамо и тя затича още по-силно.
© Весислава Савова Все права защищены
много е вълнуващо, Веси..