Ана избърса сълзите си. Пред нея се изправяше неизвестно откъде появил се замък. Кулата му беше паднала и той изглеждаше обрулен, самотен, рушащ се. Искаше ù се да го прегърне. Да го утеши. Влезе в него, защото вратата зееше широко отворена, но сякаш присъствието ù по никакъв начин не беше усетено от пустеещата постройка. По стените в широката зала, която се простираше от предверието, висяха портрети на някакви хора, но чии Ана не можеше да види. Бяха плътно покрити с красиви паяжини. Само единият от тях разкриваше част от челото на жена, която незнайно защо ù се струваше много близка. Ана вдигна ръка и понечи да разкъса паяжината, но невидима преграда ù попречи. Челото на жената се сбръчка и от картината потече вода. Солена. Сълзи?
Неясна фигура, по-скоро мъжка, отколкото женска, облечена в бяло, приближи до Ана. Вдигна ръка и прокара длан по лицето ù. Показа ù дланта си. Беше мокра. „Нима и аз съм продължила да плача, без да се усетя?” Фигурата в бяло ù се усмихна и я погали по косат ...